HATE THAT 8 / 8

Chapter 14 - Буйна нощ\Love trap

§§§

- Свободна сте, госпожице Джоунс. – Един от нахоканите полицаи благоволи да отключи решетъчната метална врата и да ме огледа по най-мазняшкия възможен начин чак от горе до долу.

Импулсивният прилив на спокойствие мигом изчезна, щом от нищото се появи и най-голямото зло в човешка форма, което можеше да сполети иначе жалкия ми живот. Хладнокръвна статуя. Бонусът беше, че този път по изражението му се четяха истински наченки на ярост. Обикновено успяваше да прикрива емоционалните си изблици добре, но точно сега това изобщо не му се получаваше. Беше напрегнат. Така само мразех този негов питбулски поглед. С ръка на сърцето, обаче ще призная, че обичах онези изключително редки мигове, в които едва доловимо успяваше да се усмихне с едно крайче на устните си. Той беше най-големият ужас, който ми се беше случвал някога, но въпреки това изпитвах неконтролируемото желание да положа глава на рамото му – да затворя очи, за да не мога да се взирам в неговите и просто да вдишам от дрогиращия му ме аромат, докато наивно си повтарям, че всичко ще бъде наред.

Ще бъде наред.

Ще бъде наред.

Ще бъде наред.

Но така и не беше.

Честно казано, силно предпочитах да остана зад решетките. Поне там бях на сигурно място. Истината обаче беше, че в момент като този нямах особено голям избор. Не ми се стоеше в килията, не заради друго, а защото Андрия беше в лапите на звяра и колкото и да не ми се искаше да го призная, Осем беше единствения начин да си я върна.

С тромави крачки успях да се домъкна до изхода на полицейското управление и вече неотлъчно се носех зад широкия му гръб без да обелвам и дума. Не знаех какво да кажа. В главата ми сега цареше пълен хаос.

След малко отключи колата си и без да ме поглежда отвори едната предна врата. Мълчеше и беше забил гневно поглед в земята, докато аз не спирах да го наблюдавам. Бях на щрек и очаквах да ми се развика във всеки един момент, но вместо това той не каза нищо и единствено посочи с показалец към превозното средство. „Какви ги вършиш, Оливия?"; „Започваш все повече да ме изумяваш, Джоунс!"; „Мисля, че ти казах да стоиш настрана!" Нищо. Не ме атакува с нищо от това. И особено в момент като този, когато току-що ме беше измъкнал от районното, мълчанието му слабо казано ме озадачаваше.