HATE THAT 8 / 8

Chapter 11 - Фетиш\Forgiveness

§§§

Всеки се справя по различен начин с проблемите. Повечето имат някакво любимо занимание, каращо ги да забравят тежестта от текущите събития. За мен те се делят на два вида: ползотворни – пеене, танцуване, четене, слушане на музика, разходки, разговори с приятели, писане, спортуване и смъртоносни: пушене, пиене, секс, дрога, сбивания, насилие, излишно правене на драма. Не беше особено голяма загадка това, към коя група се причислявах в този период от живота си.

Липсата.

Тревожността.

Еуфорията.

Самотата.

Всичко това постепенно ме придърпаше все повече право към лапите на отчаянието и депресията, които се превърнаха в новите ми най-добри приятели с течение на времето. Емоциите се изливаха като водопад. Тревожността ме тласкаше право към неизбежното отчаяние. Твърде рязко поех по този погрешен завой, който промени живота ми из основи. Все пак започнах да се променям и на сляпо да търся мястото си в този свят. Проблемът беше, че по пътя винаги се губех или просто попадах на задънена улица.

Минута. После две. Три... Всяко отместване на часовниковата стрелка успяваше да предизвика хаос в главата ми. Чувствах как времето ме притискаше не защото го губех, а защото имах прекалено много от него, но не го използвах по правилния начин. Мислите ми започнаха да стават все по-потискащи, докато дните се изнизваха бавно.

Бавно.

Бавно.

Бавно.

- Джоунс, моля те внимавайте! – скастри ме набързо учителят ми по безбожно много омразната ми биология, докато бях отсяла погледа си някъде през прозореца.

- Простете, господин Грей – отвърнах веднага и се вторачих в големите му зелени ириси.

Никой не ми кaзвaше нищо. Осем ме държеше в пълно невидени и тaкa ме приковаваше още повече в този кaпaн, от който нямаше изход. Действията му бяха повече от необичайни, ако за него изобщо съществуваше такава дума. Не го бях виждала от няколко дни – от деня, в който Ти-ти си замина. И зa този период, по някакво странно чудо, не успя дa се случи никакъв инцидент. Защото по ирония нa съдбaтa, срещите ни с него винaги бяха в подобни ситуации. A може би не исках дa е тaкa. Може би исках поне един път да поговорим нормално. Без да се налага да проявява някакви насилствени или заплашителни прояви към мен. Без да се чувствам виновна в неговото присъствие. И разбира се, без да се държи като абсолютен задник. Честно казано, тази мисъл ме разсмива. Това посмъртно нямаше как да се случи.