HATE THAT 8 / 8

Chapter 33 - Обратно в ада\Loyalty

§§§

Ако бях шибана Дисни принцеса, то вероятно щях да бъда Бел от „Красавица и звяра", защото, ти да видиш, горката невежа се оказва поредната жертва на Стокхолмския синдром. Отвъд всяка такава приказка за любовта, която ощастливява иначе предимно нещастния ни живот, се крият бодлите и травмите, за които хората често избягват да говорят.

Всеки здравомислещ човек, запознат с моята така ненормална история, би казал, че няма никаква реална причина, поради която да се чувствам като канарче в не просто позлатена, ами направо диамантена клетка, защото иначе казано – през повечето време сама си измислях драмите вероятно от скука, а вероятно и от чиста проява на малодушие. Проблемът обаче бе, че в известна степен споделях същата съдба с клетата Бел, която преди всичко ни учи, че дори и в най-тъмното сърце можем да открием любовта.

В известен смисъл и аз виждах нещата по този начин – пардон, като всяко друго здравомислещо същество! Всяка една проклета клетка в мен бе обречена да бъде подвластна и впоследствие умъртвена от любовта на живота ми. Емоционално стабилните хора осъзнават последиците от подобна ситуация, още преди те да са ги споходили и предприемат някакви мерки, а лудите си измислиха Стокхолмския синдром, защото той се проявява дори и в двустранно желаните взаимоотношения. Аз осъзнавах токсичната връзка, която двамата с Осем бяхме изградили, но ако трябва да бъда съвсем, съвсем болезнено искрена... е, ами не исках да променям нищо по нея.

Докато стоях сгушила се на топка в уютната му топла спалня, все повече разбирах, че въпреки всички стари и нови неразбирателства помежду ни, винаги щях да бъда там за него. Досущ като наивната Бел, чиито намерения обаче се оказват осъществими, в началото аз също исках да превъплътя моя звяр в поредния възлюбен и галантен принц, който по презумпция се превръща във висш идеал на всяко момиченце. До този момент обаче не осъзнавах, че нито в действителност желаех, нито пък имах нужда от този проклет принц, по когото всички така отчаяно точат лиги. Нуждаех се от звяр... моя звяр. И за бога, това беше много грешно!

Всички знаят, че помощ не се предлага на някой, който не иска да бъде спасен. Що се отнасяше до мен – моето болно „аз" не търсеше спасение, прошка, благодат, примирение или каквото още там биха ми пробутали религиозните фанатици като възвишени идеали, към които да се стремя. Аз бях зараза. Бях като онова „но", което стои след всяко позитивно изречение. Като всяка красива по своему отровна гъба, способна да отнема животи. Бях като горчивото в сърцевината на неузрялата кайсиева ядка или като първата капка, която донася дъждът... Емоционален паразит. Това в действителност бях аз и нищо повече, докато през цялото време смятах Осем за точно такъв.