Uncensored desire / Нецензурирано желание

Винс Денвър

Има два вида мъже. Онези, които се възприемат като всемогъщи, само защото са мъже и тези, които са приели това, че жените ги въртят на пръстчетата си. Едните губят, другите печелят. Все още не съм наясно кой губи и кой печели.

Но истината е, че мъжете сме играчки в ръцете на жените. Важното е внимателно да се изберат тези ръце. Често съм се замислял как едни толкова привидно нежни, изискани създания могат да бъдат толкова коварни и отмъстителни. Стигнах до простия отговор: Вродено им е. Не, че се оплаквах от тях. Аз наистина бях от мъжете, които боготворят нежния пол, или поне облицовката му.

Харесвах женските извивки. Толкова перфектни. Тежки или по-малки гърди. Едри, изваяни или слаби бедра. Плосък, или приятно заоблен корем. Всички бяха красиви.

А жените мразеха телата си. Гладуваха, тренираха, повръщаха и припадаха, търсейки тази перфектност, която си бяха втълпили. Мъжете не искахме това, поне не само това ако трябва да бъда честен. Като всеки искахме красива облицовка до себе си, която да показва, че сме мъже. Но от една жена не се очакваше само това. Мускулеста мъжкарана или модел на бельо. Една жена трябваше да бъде просто Жена. Когато се задоми да си бъде вкъщи с децата, да харчи парите на мъжа си и да осигурява комфорт.

Но работещите Кучки в Ню Йорк нямаха това на ум.

О, не! Те трябваше да се съревновават с мъжете постоянно. Луди феминистки на токове, които мачкаха мъжете и дори ги унижаваха, за да докажат господството си.

И точно една такава кучка крачеше към офиса ми. С дългата си руса коса прибрана на висока конска опашка. Лице нацапано с грим, за да подчертае студените й, сиви очи. Устни намазани с червено, предизвикателно червило, които бяха стиснати в сърдита линия. Дълъг, черен панталон, който се открояваше сред роклите и полите на колежките й. А бялата, леко широка риза, напъхана в панталоните беше закопчана до горе.

- Проклето, копеле! - изсъска, гледайки ме мръсно и остави папките, които носеше на бюрото ми.

Облегнах се бавно назад, очаквайки пороя от думи, които щяха да последват. Кучката не можеше да замълчи дори за минута за това нямаше никакъв смисъл да се опитвам да започна да обяснявам. Щеше да стане по-зле, а и ми харесваше когато на безизразното й лице се появяваше някаква емоция. Било то и ярост.