Uncensored desire / Нецензурирано желание

Колийн Лойд

Преди 10 години.

Щастлива съм. Искрено, зашеметяващо щастлива! Казах на Винс, че съм близо до това да се влюбя с него, а той каза, че вече е. Не е ли това щастие? Всичко да изглежда по-спокойно и да посрещаш проблемите заедно с някого? Да имате едни и същи мечти?

Запознах се със семейството му и са прелестни и толкова сплотени и мили и.. и.. и.. Иска ми се да имам майка като Шарлот Денвър, която всъщност е учителката ми по философия, и да готвим заедно както готвихме с нея и Бриана. Бащата на Винс е тренера и е огромен мъж. В училище доста крещи, но в тях прилича на очарователно мече.

Все по-често прекарвам вечерите се при тях и нося нещо направено от Алесандра. Те много го харесват, а аз се радвам, че съм ги накарала да се усмихнат.

Ако това е щастие, нека да бъде вечно.

Излязох от кабинета на Винс и отидох до стаята за отдих, за да си взема кафе и поничка. Надявах се да не съм много поруменяла и да не си личат мислите, но винаги когато се опитвах да срещна нечий поглед, който ме гледа настойчиво, всеки го отместваше. Сякаш се страхуваха от мен, което си беше с право. Нямаше да толерирам загуба на време на работното място, макар че аз бях първа, която да следва забраната със секси колега.

- Здравейте! - изравни се до мен пищна блондинка със сив костюм.

Повдигнах вежда и й се усмихнах сдържано, като вярвах, че иска просто да се подмаже и да излети там, откъдето е дошла. Където и да е това, не ме интересуваше.

- Казвам се Вивиан и съм стажантка във фирмата. - продължаваше да говори с каратовата си усмивка и в този момент забелязах, че носи червено червило, но то не се намираше само по устните й. Беше размазано след очевидно страстна целувка. Изглеждаше евтино и граничещо с просташки. Надявах се да няма за цел по този начин да се издигне в компанията. - Учила сте в моя колеж.

- Радвам се. - коментирах и влязох най-сетне в стаята за отдих.

Налях си кафе и си взех поничка с розова глазура. Обърнах се да си ходя, но видях Вивиан да стои на вратата и да ме гледа като изоставено кученце.

Усмихнах й се отново и се опитах чувството за съжаление към нея да не ме завладее. Всеки кове съдбата си, а очевидно тя е взела грешното решение, но това не ме засягаше. В компанията имахме над сто стажанта, а това бе само централната база. В Сан Фанциско и Чикаго имаше още толкова.