Uncensored desire / Нецензурирано желание

Колийн Лойд

Посветено на Таня.
Благодаря ти, че си винаги зад мен и не ми позволяваш да падна.

Преди 12 години.
Ола днес ми подари дневник, който щеше да бъде само за мен. Беше нарисувала нас двете на корицата, но тя не можеше да рисува и едва ни познах. Разбира се, казах, че е много красиво. Алесандра каза, че съм постъпила правилно. Тя самата ми подари много красив гребен. Приличаше като за принцеса, винаги щях да го пазя.
Мама ми подари оригинално ветрило от Китай, тъй като преди време бях споменала на Але, че исках такова. А тате ми направи най-хубавия подарък! Подари ми кутия с бонбони Knipschildt и отидохме до близка оранжерия. Прекарахме цял ден заедно, но Сузи му се обади и той трябваше да отиде на работа.
Не харесвах Сузи, само ми взимаше тате.

— Това просто няма как да стане. — изимитирах сърдития тон на Денвър.
Полюшнах Уил в ръцете си и го стиснах леко в прегръдките си.
— Защо не? Достатъчно унизително е, че ти кара от Ню Йорк до тук, че и пак настояваш.
Винс слави количката на племенника ми от багажника и не спираше да говори, че мъжът би трябвало да е на шофьорското място, а не да стои и да гледа жената докато тя можело да го умъртви. Разбира се, преувеличаваше много. Типично негова черта.
— Не знаех, че си толкова дребнав и трябва да доказваш мъжеството си по този начин.
Денвър се засмя гръмогласно, което накара Уил да се обърне и да ококори очи в негова посока.
— Не е до мъжеството ми, а до правила.
Прекопирах тона и физиономията му и Уил отново се обърна към мен с усмивка. Махнах ръката от устата му и го целунах по бузата.
— Мъжество или правила, както искаш го наречи, няма да ти дам да караш.
Сложих Уил в количката, не дочаках Винс да ни настигне и потеглих напред към супермаркета, който беше нищо в сравнение нюйоркските.
— Какво трябва да купим?
Извадих списъка от чантата си и му го подадох. Той го взе и започна да чете продуктите.
Смръщих вежди, замисляйки се как изглеждахме отстрани. Майка и баща с тяхното дете отиват да пазаруват. Майката бута количката, а бащата прочита списъка. Аз и Денвър не ставахме за тази картинка.
— Това ще отнеме много време!
Винс се спря насред паркинга и разпери ръце, сякаш търсейки божието провидение. Върнах се назад и го погледнах в очите.
— Първо: без мърморене, така по-бързо ще се организираме. Второ: ти ще буташ количката на Уил, а аз ще търся продуктите. Трето: не спирай да говориш с никого. Четвърто: не ...
— Спри! — Малкото копеленце сложи ръката си на устата ми и я запуши, за да спра да говоря! — Не съм от умните, Кол. Няма да го запомня, все още не си ме дресирала достатъчно.
Стоях втрещена от постъпката му и най-вече от думите, които ми наговори. Не бях чак толкова доминиращ и лош човек. Вярно, наистина обичах всичко да е по план, което напоследък не се получаваше, но никога не съм го тъпкала до такава степен. Контрола беше безопасен и предвидим, точно за това ми трябваха плановете. Седем години живеех чрез тези планове и не можех да си позволя лукса сега всичко да се обърка.
Винс ме подмина и отскубна количката на Уил от ръцете ми, за да продължи към супермаркета.
— Не съм казала подобно нещо. — казах когато настигнах Винс.
— Знам, просто ще се придържаме към правилата ти и толкова. — въздъхна и продължи без дори да ме погледне.
Може би до сега не бях забелязвала Винс като човек с чувства. Предпочитах да мисля за него като на идиот, който ме забърква във всевъзможни ситуации. Не беше безопасно да го имам като човек. Сякаш всяка негова дума беше контратака на моята. Като игра на мозъци и находчивост. Извратено много ми харесваше.
Реших да замълча, защото усещах, че ако задълбаех нямаше да ми хареса евентуалното нещо, което можех да открия. Не исках да се задълбавам в нещо, което нямаше да мога да контролирам.
— Ще снимам списъка и ще се захвана с горната половина. — каза Винс и извади телефона си.
Осъзнавах, че игнорира инструкциите ми, но дори аз знаех коя борба си струва да спечеля и коя е нужно просто да подмина. И за това, колкото и трудно да ми беше, замълчах. Не се опитах да го оспоря, не казах и дума, но това ме разяждаше.
— Двамата с Уил ще напазаруваме по мъжки. — констатира и ми върна листа.
В следващите четиридесет минути обикалях супермаркета, за да намеря точните продукти, които се изискваха. Констанс беше дори написала марката, която трябваше да бъдат яйцата. От много време не ми се беше налагало да пазарувам. По принцип Алесандра вършеше тази работа когато идваше в апартамента ми. Най-много да ми се налагаше да си купя сама кафе или да си поръчам храна когато нямах желание аз да готвя.
— Колийн?
Обърнах се към гласа, който беше казал името ми и надянах учтива, но отегчителна усмивка.
— Боже Господи, нямаше да те позная ако не приличаше толкова много на Ани!
Пред мен стоеше леко мургава жена с късо подстригани, черни коси. Беше надула корема, много.
— Здравей? — поздравих я, неуспявайки да скрия въпросителните си ноти в гласа.
Нямаше как да познавам целия град, но очевидно те все още си спомняха за мен, макар че се надявах на точно обратното.
— Хъни? — опита се мило да ми припомни жената. — Хъни Съмърфил? Учехме заедно преди да заминеш за Голямата ябълка.
За моя изненада си спомних за Хъни Съмърфил, но жената пред мен нямаше нищо общо с момичето преди четиринадесет години. Тогава косата й беше дълга и спластена, сякаш немита със седмици. Акнето й беше прословуто, точно колкото и шините й. И бяхме близки приятелки, това си спомнях.
— Хъни Съмърфил, не мога да повярвам колко си пораснала!
Засмях се и приех прегръдката, която с готовност ми даде.
— И надебеляла! — допълни тя и потупа огромния си стомах. — Спомняш ли си Иън Джагър?
— Същия Джагър, с когото се шегувахме колко малко прилича на Мик Джагър?
Хъни направи смешна гримаса и закима бързо. Косите й се разрошиха и я направиха да изглежда същото момиче, което беше преди. И върна спомени, много при това.
— Същия, същия. Той ми наду корема! — старата ми позната започна да се смее гръмогласно на думите си и ме зареди с цялото това наелектризиращо настроение. — Нещо ново при теб, мила? Как я караш в Ню Йорк?
Поклатих глава и продължавах да се усмихвам докато я гледах. Малката, леко грозновата Хъни беше пораснала и толкова много неща се бяха променили около нея. Кой би повярвал, че радостта на някого ще ме накара да се почувствам леко неудобно. И то нейната.
— Добре е. — отговорих й и докоснах косата си, опитвайки да се държа не толкова нервно.
— Недей да скромничиш! Констанс постоянно говори каква важна клечка си станала! Имам чувството, че тази жена ще се спука по шевовете от гордост!
Засмях се на думите й и поклатих глава, не можейки да повярвам на чутото. Вероятно Констанс е искала просто да се хвали пред съгражданите си. А и не ме интересуваше какво мисли старата вещица за мен. От много време не се нуждаех от чуждото мнение.
— Ама колко съм глупава! Сигурно си дошла, за да бъдеш на рождения ден на баба ти, а аз те задържам! До кога ще си тук, за да се видим?
— Довече ще си заминавам.
Лъчезарното лице на Хъни леко посърна, но само след секунди отново беше озарено от голяма усмивка.
— Няма нищо, но когато дойдеш следващия път те искам пред вратата ми! Сещаш ли се за къщата на французите? С Иън я купихме и живеем там. Докато си дойдеш бебока ще се е родил и ремонта ще е готов.
Мисля, че чак сега се сетих, че по принцип не ми допадат хора, които много говорят. Колкото повече говореха, толкова по-малко имаха какво да кажат. От смислена гледна точка. Губеха реда на мислите си и устата им издаваше звуци понякога лишени от всякакъв смисъл. Хъни Съмърфил беше нещо различно. Вярно, обичаше да говори много, но просто не можех да й кажа да спре или да се проявя като гаднярка. Не ми даваше сърце да го направя. От нея струеше любов и от мили можех да видя, че никому зло не мисли.
За това кимах. Абсолютно нищо не разбирах от бързото й говорене и кимах, защото разговора ни не приключи до тук. Стоях на крак в супермаркет и слушах всички клюки от последните четиринадесет години. Дори тези, които не касаеха хора, които познавам.
И отново трябваше да припомня сама на себе си, че Хъни Съмърфил не заслужаваше да бъде прекъсната.
— .. и тогава Кристина го хвана за ризата и му заби един, нищо че ни е кмет.
Нямах си и на представа кой е кметът сега, но явно е било голям парад и достатъчно важно да го науча.
— Оо бебето ритна! — Хъни взе ръката ми без предупреждение и я сложи на стомаха си, за да усетя ритника. — Мисля, че ще го правим футболист! — засмя се и поклати глава.
Усмихнах й се, но вече търсех начин да се измъкна от лапите й. Цялата тази топлина... усещах, че ми идва в повече. Наречете ме студен човек, може би дори безчувствен, но имах нужда да се махна.
Предчувствах, че изпадам в паника, също когато човек страдащ от клаустрофобия не можех да се измъкна от Хъни. Не разбирах какво ставаше с мен. Не знаех от къде произлизаше това неспокойство, но трябваше да се измъкна.
— Усети ли го? — попита ме, повдигайки глава към мен.
— Да, да.
— Не е ли прекрасно?
Наложих си да симулирам радост и стиснах устни.
— Прекрасно е, но за съжаление трябва да вървя.
Хъни ме прегърна силно и се отдалечи от мен с насълзени очи.
— Съжалявам, просто не знам кога пак ще те видя. — изтри една сълза, която се търкулна по пухкавата й буза и се засмя насила. — Не ми обръщай внимание. — размята ръце сякаш, опитвайки се да изгони муха. — Моля те, когато дойдеш, посети ни.
"Когато дойдеш, посети ни."
Това бяха думи, които си повтарях. Вярно, че бях загърбила частицата, която оставих в Аурора, но не вярвах наистина, че някой би искал да го "посетя". Не вярвах, че реално някой усеща моята липса. А, проклятие характера ми, бях от хората, които когато загърбят нещо не се връщат никога към него.
Завих към щандовете с играчки и мярнах там Уил, който отново беше сложиш палец в уста и Винс, зает да говори с една от продавачките. Жената беше на стъбла, готова да му свали нещо в голяма кутия.
— Не виждам количката ти с покупки. — прекъснах разговора им и отидох веднага да махна ръката на племенника ми откъдето не й беше мястото.
— На път е. — Винс се обърна към мен бързо и ми се усмихна прекалено мило. Знаех тази усмивка.
— Какво е това? — посочих с глава кутията, която продавачката свали.
— Това ли? Ами за Уил е! — Денвър застана пред кутията, продължавайки да се усмихва.
— Искам да видя тогава.
Отвърнах на усмивката му и се опитах да надзърна над рамото му.
— Ще бъде изненада. — Винс ме хвана за раменете и ме отдалечи най-нагло.
Присвих очи и сложих ръце на кръста.
— Хм.. ще ти изпълня едно желание ако ми го покажеш.
— Запомни си думите!
Винс отвърна на лошия ми поглед, но след секунди се отмести от пътя ми. Нямах си и на представа защо толкова бързо ми се подчини, но все пак го направи. А аз бях прекалено заета да се радвам на този факт, за да обърна внимание на това.
Кой знае какво щеше да измисли болния му мозък.
— Обясни ми, моля, как Уил ще използва "Miami Vice писта". — извърнах се към Денвър, а той дори не изглеждаше виновен от това, че го бях нападнала. — Това изглежда повече подарък за теб, отколкото за него.
Винс повдигна рамене и след това взе на ръце Уил.
— Подаръка не е задължително да се използва от един човек. Колкото повече хора са облагодетелствани, толкова по-добре.
Така ли?
Обърнах се отново към продавачката, която ни гледаше леко притеснено.
— Няма да го вземем. — казах твърдо.
Момичето въздъхна и започна да изкачва наново стълбата.
— Как така няма да го вземем!? — сините очи на жената се спряха на мен когато чу гласа на Винс и крака й висеше между двете стъпала.
— Продължи, продължи.
— Не зависи от теб! Това е моята игра!
Поклатих глава театрално.
— Не го слушай, на двадесет и девет е.