Green eyes like drugs

Chapter 23 | Thanksgiving Part 1

-Благодаря ти, Оливия. - каза ми старата ми приятелка, прегръщайки ме за хиляден път този ден. - И нямам предвид само за днес, за разказите ти или прегръдките. Благодаря ти за абсолютно всичко. - усмихна ми се, усмивката й - истинска, някак си тъжна.
Очите й - лъскави, топли, сълзите напиращи.
Старата ми красива приятелка.
Не знаех какво да кажа, какво да направя; имаше ли нещо, което трябва да направиш в такъв момент? Трябваше ли да й кажа, че няма проблем? - защото има и тя го знае, и аз го знам и просто не можех да й кажа това.
Трябваше ли да й кажа, че всичко е наред? - защото не беше и тя го знаеше, и аз го знаех и просто не можех да й кажа това.
Трябваше ли да я целуна, потупам по рамото? - защото не можех, защото заради нея и опасният мъж, който не познавах както заявявах, за който щях да се омъжа и с който щях за прекарам остатъка от живота си, заради тях вече усещах страх от близостта, от допира, от всичко; но все пак, Хари бе изключение.

Той бе изключение.
Но това не беше за него, бе за мен - за старата част от сърцето ми, за Моник.

Така че, какво трябваше да направя? Не я прегърнах повече. Не я целунах. Не й казах нищо. Само я погледнах и очите ми казаха нещата, които трябваше да чуе. Дори не знам какви неща бяха, но ги казах, показах, и всъщност не ме интересува дали е било достатъчно - защото това беше всичко, на което бях способна, ако не и повече.
И тя тръгна. Върна се там, където принадлежи - у дома.
Може би минути след като колата й излезе от полезрението ми, изгубвайки се в шума и врявата на светския, винаги зает и свободен, о толкова свободен Ню Йорк, аз стоях пред вратата на блока си, стискайки силно жилетката, обвила крехката ми фигура и се чудех:
Кога този ужасно студен град можа да ме стопли толкова много, че да ми стане дом? Кога се почувствах толкова на място, когато с години не можех да се почувствам по същия начин вкъщи, където беше всичко мое, където бях аз - където всъщност дома ми се намираше? И това добре ли е? Свободна ли съм най-после?
***

Полунощ. Голия ми силует, впит в голото очертание на красивото тяло на моето момче, така блестящо под деликатната светлина на нощната ми лампа. Краката ми, сплетени в тези на зеленоокия до мен, ръцете му - прегърнали ме толкова, толкова силно, сякаш ще избягам, но и толкова предпазливо, внимателно, сякаш съм чуплива кукла. В очите му, може би бях.
И в този момент знаех, че да, наистина съм свободна. Домът ми беше тук - не в Ню Йорк, а точно тук - в ръцете на мъжа, който има тялото, душата и сърцето ми.