•Tour• with• MAGCON•

•31•

-Пусни ме – викаше Мат, докато аз го бях хванала за тениската и се опитвах да го приближа към себе си за да му издера очите. Но не можех, защото Наш ме беше вдигнал във въздуха (подобно на когато малките деца искат „самолетче" и родителите им ги вдигат по-корем във въздуха и започват да ги въртят), Ерън и Шон също му помагаха. Джонсън, Джилински и Тифани, се опитваха да освободят Мат от хватката ми.

-Пуснете ме- виках аз, ритайки- ще го довърша веднъж за винаги.

-Джо успокой се- някой викаше на мен, въобще не обърнах внимание, защото бях заета да правя опити да го докопам.

-Пусни ме- за пореден път гласа ми огласи къщата.

◘-•30 минути викане по-късно•-◘

Спрях да се боря и се успокоих. Дишах тежко, бях изморена.

-Вече мога ли да те пусна?- попита Наш, задъхан

Кимнах, защото нямах нито останал въздух нито глас.

-Сигурна ли си?- отново започвам да се изнервям, но просто кимнах.

Тръгнах ядосано към стаята си, щом синеокия ме пусна. Затръшнах врата щом влязох. Започнах да бутам и хвърлям всичко което беше пред погледа ми. Издърпах чаршафите и завивките от леглото, след което ги запратих възможно най-далече. Е това 'далече' беше почти до мен, но на земята. Започнах да вика. Сложих ръката си върху бюрото ,събаряйки всичко на земята. Продължавах да крещя. Взех едната ,от двете нощни лампи и с всички сила я метнах към стената. Крехкия предмет се счупи на хиляди парченца. Ядът ми все още не минаваше, а трябваше да излея всичко. Без да се замислям за последствията, ударих юмрук в стената, с което май си докарах няколко счупени кости. Започнах да я тръскам, в опит да притъпя болката, погледнах я и видях, че кокалчетата ми бяха разкървавени. Ръката ми пулсираше. Запътих се на долу, за да си взема лед.

Държаща ръката си, преминах покрай момчетата, седящи в хола, там бяха и двете руси изчадия, които се натискаха на дивана. Идеше ми да ги изхвърля.. и двамата, но точно сега не ми е до тях. Бързо влязох в кухнята. Отворих хладилника, потърсих лед но не намерих. Изругах леко, след това затръшнах врата му доста силно, което накара една чиния която беше наполовина в/у плота да падне на земята и да се счупи. След около 10 секунди стаята се напълни с объркани, любопитни погледи. Само ги изгледах злобно, след това разбутвайки ги минах през тях и обратно в стаята ми. Седнах на леглото, сравнително спокойна, но все пак не на пълно. Треперех. Дишах тежко. Държах дясната си ръка и чувствах как се подува. Една нежелана сълза се стече от окото ми, не я спрях. Беше само тя, друга не последва. Вероятно е заради сигурно счупената ми ръка. Седях така още няколко минути, гледаща в една точка, трепереща от нерви, докато нормализирах дишането си.