•Tour• with• MAGCON•

•28•

-Джо?- чух до блока познатият глас на Деван.

Седях под дървото втренчена в него. Мълчание. Чуваха се смях и глъч на около. Имаше деца с родители. Забавляваха се. А ние седяхме и се гледахме.

-Джо- най-накрая наруши тишината- Как си?-попита спокойно и почти недоловимо. Аз нямах желание да разговарям с него за това станах. Когато се разминавах с него той хвана лакътя ми. Не беше силно или грубо, а съвсем леко и нежно. Аз се опитах да се измъкна от хватката му, но тогава той я затегна.

-Пусни ме- прозвуча в парка,по-пискливо от колкото исках което привлече вниманието на по-голямата част от хората около нас.

-Моля те, Джо- пак промълви ,все още държейки ме- Искам само да поговорим.

-Казах да ме пуснеш-този път изобщо не извиках, даже напротив казах го доста тихо стискай челюстта си.

-Моля те! За доброто старо време..

-Не предполагах ,че си толкова нагъл! Изобщо как след всичко което ми причини имаш наглостта дори да ме гледаш?! Как?! Кажи ми как?- виках със насълзени очи..- пусни ме- казах за пореден път измъквайки се от хватката му. Започнах да тичам... плаках през целият път. Прибрах се. Затръшнах вратата. Нашите и чичо бяха в дневната. Вечеряха.

-Джована ела да...- не чух повече, бях заета да плача. Влязох в стаята ми. Затръшнах врата и се метнах на леглото. Всички спомени ме връхлитаха. Беше ужасно.. и само като си представя, че след седмица пак всичко ще стане реалност...

*една седмица по-късно*

-Спондж Боб. На сам. Бързо..

-Идвам... изчакай ме*задъхване* тези рак бургери изобщо не ми действат добре... ху..-

-Бързо скачай на едно рога... Злата вещица от запада те настига.. Бързо Боб..

-Няма да и избягате.. Червените ботушки са си мои!

-Млъквай злобна бабичкее...

~~~

-Джооо...-някой ме събуди. -Джованаа. Ставай. Бързо. Днес си на училище.- майка ми беше наистина въодушевена от този факт. Аз? Не чак толкова.

-Хгдгхса-*измрънках*

-Джована не се лигави. Ставай- каза малко по-строго тя.

-Защо ме събуди, тъкмо да убия тази злобарка , да спася Боб и да яхнем еднорога към залеза. Да имаме 20 гъбо-деца и да живеем щастливо на дъното на океана и ти ме събуди!-казах наистина много раздразнено.

-За какво говориш?- каза майка ми объркано.

-Няма значение- креснах, влизайки в банята. Не че се дразнех за това, че е прекъснала този така странен, но все пак хубав сън. Просто така. Беше някак саркастично(не мога да обясня точно как- пробвайте и ще разберете) та изкъпах се. Измих си зъбите и излязох. Запътих се към гардероба. Извадих черни дънки с изрязани колене (знаете какво имам предвид ;д), бял потник с черен надпис 'normal people scare me'. Върху тях избрах да облека сива жилетка.Вече облечена , слизах на долу. Майка ми и баща ми си говореха, но щом ме видяха спряха.

-Добро утро миличка- поздрави ме тате.

-Да..-казах напълно безразлично

-Какво е станало?-поинтересува се той

-Нищо -казах със същия тон.

-Дообре.- каза баща ми, осъзнавайки ,че в момента изобщо не ми е до това да му обяснявам. –Искаш ли да те закарам?-попита

-Да, добре.-тръгнах обратно към стаята ми, за да си взема чантата и да се обуя.

Стигнахме до сградата в която щеше да премине почти половината от оставащата ми младост. През прозореца на колата видях много познати лица. Това на Канди, на Тифани.. на Деван и още много от тези злобни тинейджъри със бушуващи хормони.

-Ехо- размаха ръка пред лицето ми, татко- Джо пристигнахме.

Въздъхнах тежко и отворих вратата. Ето ме отново. Тук съм..

Тъпа е главата, знам го добре. Качих я, за "да има нещо" както обичат да се изразяват доста мои познати. Благодаря на тези които я прочетоха.. да до следващия път
Bye♥