A Story Or A Nightmare...***( Като приказка или кошмар) MS<3

Глава Единадесета

*Снимката е на Деймън*

Не издържах! Трябваше да направя нещо, колкото се може по- скоро. Нещата се развиваха около мен все по- бързо, а аз се оставях на вятъра да ме повлече, без да разбирам какво става. Майка ми, Гленда, Деймън и Оливия...Аз... Какво ставаше? Имах чувството, че всички знаят нещо, което аз не. Явно Гленда е била права от самото начало. Трябваше да се замисля по- рано, за това което мога. Защо го мога. От къде идва. Коя съм аз. Неща, за които бях решила да не мисля, но май нямаше как да ги избегна вечe.

Джесика още стоеше в стаята ми, неразбираща какво беше станало. Аз станах от леглото и преоблякох мокрите дрехи.

- Отивам да разходя Макензи.- казах й минавайки покрай нея.

Имах чувството, че скоро няма да се осъзнае и няма да се дръпне от вратата. Но...тя се осъзна.

- Ще дойда с теб. Искаш ли да поговорим?- попита ме тя, тръгвайки след мен.

- Не, Джес. Сега предпочитам да съм сама. Наистина.- колкото и да я обичах и да ми беше гадно,че я отритвам така, не исках да я намесвам я цялата тази каша. Просто не беше редно.

- Да. Добре. Ако искаш да поговорим...знай че съм тук.- каза тя и разочарованието, можеше да се види в очите й.

- Знам, Джес.- казах и отидох до нея, като я прегърнах.- Но сега има толкова неща за оправяне, че....и аз не знам. Трябва са опитам сама.- казах й и я гледай в големите очи.

- Добре. Разбирам.- насили се да се усмихне, но не й се получи.

- Отивам да взема кучето.

Излязох в градината, взех Макензи и й сложих нашийника. Така...мама каза- гората. Значи там отивам.

Не обърнах много внимание, че минах покрай къщата на Деймън.....и Оливия. Продължих и навлязох в гората. Междувременно, не бях забелязала как беше станало студено и сравнително по- тъмно. Но пък това се разбира, като се има в предвид, че спах около два часа. Усетих хладния вятър, който сега духаше срещу лицето ми. Загърнах се с якето си и боже, последният път, не бях забелязала колко е страшна всъщност гората. Особено, когато си сам и търсиш нещо, което даже не знаеш какво е.
Чакай малко...замислих се за нещо...не знаех къде е езерото. Всъщност и най- малка представа си нямах. Та аз се бях изгубила миналия пък. Как мога сега да се изгубя по същия начин? Но ако се изгубя на мястото, където вече съм се губила, реално погледнато не е изгубване, защото и преди съм била изгубена на същото място. Тоест не трябва да се тревожа, защото нямаше да се изгубя. Проблемът беше, да не се изгубя на място в гората, където не съм се губила. Защото тогава, щях да съм хем двойно изгубена, хем и без езерото. Ох...много мислежи... Надявах се поне на Макензи. Нали уж беше вълк. Трябваше да може да се оправи.