За мен

глава 11

Не след дълго видях Майк да тича към нас. Погледнах въпросително към брат си. Каза ми, че той му е казал къде точното сме. Дейвид се изправи и тръгна нанякъде. Майк се приближи до мен и ме прегърна силно, седна до мен и продължи да ме държи здраво в ръцете си. Силно стисках малката фигурка на врата си, сетих се за нашите малки, но специални моменти заедно... онази топла майчина прегръдка, която не мога да забравя... всяка малка, но топла усмивка. Звънливият й глас закънтя в ушите ми, стиснах здраво очите си.
-По дяволите... - простенах изнервено, а момчето до мен притеснено ме попита:
-Какво има?
-След около два часа имам изпит по история и е задължително да се явя, а не мога да отида в това състояние. Н-не съм психически подготвена да се справя с каквото и да е било в момента! - Майк започна да ме укоражава и накрая се навих, станах от мястото си, а Майк все така силно ме държеше. Съобщихме на брат ми и тръгнахме към колата на зеленоокото момче, закара ме вкъщи. Влязох направо в банята, взех си дълъг и ужасно горещ душ, който остави кожата ми зачервена на места. Топлата вода малко успокояваше напрегнатите ми мускули. Грабнах първите дрехи в гардероба си, на които дори не обърнах внимание. Сложих чантата на рамото си и дори не си направих труда да проверя дали в купичката на Арес има храна. Направих си тъпият тест пет минути преди края на часа, но разбира се господин Адамс реши да бъде същият хищен звяр, както обикновено, и ме върна на скапания ми чин. Когато звънеца би, бях първата която стана от мястото си, тези пет минути бяха най-дългите и отекчаващи минути през целия ми скучен и прецакан живот. Вече се бях добрала до вратата, но тогава гласа му се разнесе:
-Госпожице Колсън, моля, останете! - нервно изпуснах целият насъбрал се въздух в дробовете ми, завъртях се на пети за да се обърна с лице към него и когато и последният ученик напусна стаята той отново проговори: - - Бихте ли споделила причината за вашето поведение днес? - Изнервено вдигнах едната си вежда.
-Не! - отсякох категорично и напуснах стаята, хванах си такси, защото не бях се довлякала до тук с моята кола, а с тази на Майк. Казах на шофьора да кара към болницата, най-вероятно операцията бе приключила. Брат ми стоеше на седалката пред стаята на баща ни, бореше се с това да не заспи.
-Хей! - каза с дрезгав и едва доловим глас.
-Хей! - продумах бързо и седнах до него. - Операцията приключи ли? - изричах думите бавно. След кратко мълчание той проговори:
- Т-тя е в кома! - След тези думи зарови лицето в дланите си, а за мен времето сякаш бе спряло, всичко около мен започна да се срива. Поех си дълбоко въздух и захапах вътрешната страна на бузата си за да не заплача.
-Виж, ако искаш се прибери за да си починеш... Аз ще остана тук. - след тези думи отворих устата си като удавник за глътка въздух. Беше ми трудно да дишам, не бях изпитвала това чувство от толкова много време, бях забравила какво е да се мъчиш за глътка въздух.
-Добре ли си? - попита ме и ме хвана за ръката, бавно поклатих глава и се отпуснах назад. - Искаш ли да ти го донеса? - побързах да поклатя глава в отрицание. Знаех за какво говори и смятам, че съм достатъчно силна да се справя без инхалатор, все пак не бях получавала пристъпи от години и това беше нормално да се случва. Нали? Вече се бях овладяла и отново проговорих:
- Знаеш ли, приличаш на зомби?! - той кимна и се усмихна. - Затова се прибери и си почини! - отвърнах на усмивката му, изправи се, целуна ме по челото и тръгна към изхода. През последния половин час обикалях на ляво - на дясно или пък се опитвах да се излегна на седалките така, че да не се схвана и да не изглеждам странно, но това да изглеждам така ми беше вродено, затова се отказах и кротко седнах на мястото си, така както попринцип трябва да седи един нормален човек. Един лекар се запъти към мен и аз бързо прекратих поредния си опит да седна удобно. Имах чувството, че приличам на гущер с отрязана опашка, който се мята навсякъде. Изправих се и тръгнах към него.
-Майка ви е в стая ''32''. Може да я посетите за не повече от 10 минути! - съобщи лекарят, с почти побеляла коса и продължи по пътя си. Дори не ми каза колко зле точно е. Нямаше кого да заблуждавам с това, че не знам как точно стоят нещата. Често разглеждах учебниците на Дейвид по медицина и това, което донякъде бях разбрала беше, че в един момент сърцето ти спира и не се събуждаш или се събуждаш и не си спомняш нищо или си обездвижен... Просто си имаше своите последствия, не ми се мисли какви може да са те точно сега. Вървях по коридора към стаята, в която беше настанена и тихо ругаех под носа си. Влязох в стаята, дъхът ми секна, цялата беше в белези, шевове, рани и бинт. Седнах до малкото кресло, което беше близо до леглото й, хванах ръката й, поставих главата си върху сплетените ни пръсти и започнах да шептя:
-Хей... - усмихнах се и започнах да плача. - Помниш ли как до преди два - три дена си крещяхме? - сълзите ми се училяха - И колко много ме болеше, защото постоянно се държах като идиот... Е аз го помня! Съжалявам, съжалявам, че онази вечер не можах да ти кажа всичко аз просто стоях и крещях, а можех да запазя спокойния си тон и да ти кажа всичко което имах, всичко, за което си мислех толкова време, но не... аз просто реших да съсипя една от малкото вечери заедно, а сега, сега просто стоя и си говоря сама! - вече плачех с глас, избърсах сълзите си и допрях солените си устни на челото й. На мястото на старите сълзи се появиха нови и просто се отказах от това да се опитвам да ги залича. Вървях към неудобните седалки, подпирайки се на стената, защото погледът ми вече беше замъглен от малките солени капчици в очите ми. Започна да ми се вие свят, а краката ми се удряха един в друг. Не отново! Мразех това винаги ставаше така, когато бях притеснена. Захапах крайчето на долната си устна и затворих очи.

Благодаря на тези, които четат историята💜. Ще ви помоля да гласувате и оставяте мненията си в коментарите. 😊😘

И аз, редакторът на тази прекрасна история, сърдечно ви благодаря, че четете това и ни карате да се чувстваме специални и ценени! Наистина сте страхотни! 😘
.....

Знам, че не качвам често, но се опитвам да бъда по-редовна. А и не ми остава много време, защото работя по още една история която е доста по-различна от тази!😊😘