За мен

глва 17

-Скъпа, вечерята е готова! Ела да ми помогнеш да подредя масата! – чух звънливия глас на мама от другата страна на вратата. Изправих се от леглото и се затичах надолу по стълбите. Тя държеше няколко чинии в ръцете си.  Посочи ми чашите, които трябваше да наредя. Взех ги и започнах да ги слагам на масата до чиниите, които тя току що бе наредила. На вечеря си говорихме и се смяхме на историите, които татко разказваше от времето си в университета.
-Деца, изключително много се радвам, че сме заедно. Обичам ви повече от всичко! – мама хвана ръката ми и леко я стисна. Забелязах как очите й леко се насълзяват.

 След като вечерята приключи, татко и Дейвид се качиха по стаите си. Аз и мама гледахме телевизия в хола, бях положила глава в скута й, а тя нежно галеше главата ми. Изгледахме едно-две предавания и постепенно мама се отпусна. Реших, че е заспала. Усетих нещо да пада на слепоочието ми, поставих два пръста на мястото и бавно разтрих. Поставих пръстите пред лицето си, за да мога да видя какво беше това, но заради слабата светлина, не можах да видя и бавно се изправих и се приближих до телевизора. Изведнъж сърцето ми спря да бие, на пръстите ми имаше кръв. Бавно се обърнах и видях как тънка струя кръв се стича от носа на мама. Приглушен писък излезе измежду устните ми.

-Изабела... Изабела, събуди се! – изправих се като светкавица. С треперещите си ръце се опитвах да избърша  десетките стичащи се от очите ми сълзи.
–Спокойно, всичко свърши, тук съм. – Дейвид ме прегръщаше силно и се опитваше да ме успокои. Няколко минути по-късно вече сълзите ми бяха намалели.
-Беше… беше толкова реално. Дори усещах топлината на прегръдките й. При спомена за нея, отново започнах да плача. Дори по-силно отпреди. Преди да кажа още нещо, Дейвид ме прекъсна и ме поведе към неговата стая. Той знаеше, че не можех да заспя в стаята си след кошмар и всеки път ходех при него. Легнахме на леглото му и той ме прегърна силно. Сякаш искаше да покаже, че така нищо лошо не може да се случи.

Сутринта бях смазана от оскъдните три часа сън. Торбичките под очите ми бяха толкова големи, че сигурно можех да скрия тубичката с паста за зъби вътре. Взех четката си и лениво започнах да мия зъбите си. Днес нямах желание за нищо. Дори отмених събирането вкъщи тази вечер, защото с момичетата щяхме да си правим ‘’кино вечер’’. Но, разбира се, не можах да отменя часа при психоложката.

Паркирах колата си пред сградата, в която се намираше офиса й. Влязох в лобито, после се качих на втория етаж и почуках на вратата, след което влязох.
-Здравей, Изабела! - усмихна се приветливо и избута една черна папка на другия край на бюрото.
-Здравей! – казах, без капка емоция в гласа си. Тя ме погледна тъжно. Настани се на стола до дивана и свали очилата си.
-Искаш ли да ми разкажеш? – говореше бавно. Сякаш, ако се беше изказала малко по-бързо, нямаше да я разбера. Аз не казах нищо, вместо това продължих да мълча и да гледам тавана.
-Ако ми разкажеш за сънищата си и малко за твоите мисли и случки, които са те съсипвали психически, те уверявам, че ще ни е по-лесно!- усещах това, че е леко притеснена.
-Знам. Но ми е изключително трудно. След седмица започваме училище, а аз съм толкова слаба емоционално. – тя въздъхна и отново заговори:
-Какво или кой те прави толкова щастлива, че успява да разсее мислите ти за нея? – първият човек, който изплува в съзнанието ми беше Кмерън.
-Приятелят ми.- след като времето изтече се прибрах. По пътя мислих за предложението, което ми даде и мисля на вечеря да го обсъдя с Дейв и татко.

Влязох в кухнята и предложих помощ на татко, но той отказа и затова седнах на един от високите столове и го гледах как готви. Пита ме как е минал деня ми, разказа ми за събора, на който е бил с негови приятели.
Вече бяхме седнали на масата и вечеряхме в тишина, която развалих. Разказвах им за часа при Аманда и стигнах до трудната част.
-Тя предположи, че щом с него се чувствам добре, може би, ще е добра идея да се преместя в дома му за известно време. Докато не се почувствам по- добре.- дълго обсъждахме това предложение. От начало, татко не беше съгласен, но накрая се съгласи. Вече бях говорила с Кам и утре щеше да ме вземе, затова се качих в стаята си и започнах да събирам малка част  от багажа си. Един мъчителен час сменях куфари и разхвърлях дрехи.

Когато вече бях готова, се изправих и оставих куфара до вратата си. Бях доволна от това, че приключих с багажа, но се разочаровах, когато видях цялата бъркотия в стаята. Докато подреждах, погледнах към терасата. Лампата в стаята на Майк светеше, видях силуета му, но не и лицето, заради белите му пердетата. Гледах го дълго време, докато не забелязах как се приближава към вратата. Бързо изместих поглед и се опитах да се отместя, защото стоях точно пред отворената врата. Разбира се, не успях и той излезе. Погледите ни се засякоха, не можех да огледам добре лицето му, но знаех, че е забил зелените си ириси право в мен така, сякаш искат да изгорят душата ми. Опитах се да преместя очи от него, но не успях. Той вдигна ръката си и натисна ключа за лампата на терасата си. Вече го виждах идеално. Той премести погледа си зад мен и после отново се съсредоточи върху мен.
-Заминаваш ли? -  кожата ми настръхна почти бях забравила как звучеше гласът му. Познавах го достатъчно добре, за да разбера, че дрезгавия му глас е изпълнен с болка и ярост. Бавно се придвижих напред и излязох на терасата.
-Ще се преместя при Камерън! - казах леко несигурна в думите си.
-Значи това между вас е сериозно?
-Да, но не чак толкова, предполагам. Просто се случиха доста неща. – беше ми малко некомфортно, защото бях забравила какво е да споделям на човека, в когото бях влюбена.
-Знаеш, че можеш да ми споделиш, нали? – аз кимнах, а той протегна ръката си през малкото разстояние между двете тераси, за да хване моята, но аз колебливо я отдръпнах. Той въздъхна и свали протегнатата си ръка. След което отново заговори:
-Съжалявам, че спрях контакта между нас по този начин, но ми беше трудно това, че….. - той се спря и прокара ръка през косата си, правеше така само когато е нервен.
-Това, че какво?- попитах и скръстих ръце пред гърдите си. Не беше виновен само той, но можеше да ми каже какво има.
-Нищо, съжалявам, че ти загубих времето. – обърна се, загаси лампата и влезе в стаята си. Върнах се в стаята си и седнах на земята. Влюбена ли съм в това момче? Какво искам от него: да бъде близо до мен или далеч?...