За мен

глава десета

Досаден шум ме извади от приятният сън, размахах едната си ръка на ляво на дясно, усетих как нещо падна на пода, звукът стана по-далечен. Отворих очите си и вдигнах телефона от земята, спрях дразнещата аларма и се замъкнах към банята, бутнах още няколко неща докато се предвижа. Съблякох дрехите си и се насладих на топлата вода и малките капки, които свободно летяха на долу по тялото ми. Вече бях готова, слязох, за да закуся и когато бях готова, грабнах чантата си и потеглих. Спрях колата пред кафенето което беше в близост до училището в което учих. Влязох обратно в колата, отпих една голяма глътка от кафето и се почувствах доста добре. Влязох в стаята където имах първи час и заех обичайното си място. Денят мина като всеки друг, прибрах се и се преоблякох. Отново чух звука на малките камъни които се удряха във вратата, предпазливо отворих и застанах пред него.
-Готова ли си Аляска? - кимнах положително... Леле от кога не ме беше наричал така! Той ми подаде ръката си, което трябваше да значи, че ще ми помогне да прескоча разстоянието между двете тераси. Поех ръката му и се качих на парапета докато се усетя вече бях на негова територия, както обикновено казваше. Влязохме в стаята му, аз се хвърлих на леглото му, а той каза, че ще се оправи на бързо и ще тръгнем. Не след дълго вече беше готов с идеално вдигната коса, качихме се в колата му и потеглихме. Всичко мина доста добре, но свърши бързо, за момент бях забравила, че трябваше да се прибера по-рано днес, но успях да се сетя на време. Влязох вкъщи и поздравих всички, качих се в стаята си, отворих гардероба и изкарах дълга, до малко над коленете, бяла рокля, оправих косата си и отново слязох долу.
-Изглеждаш невероятно сладкиш. - каза Дейвид и се усмихна насреща ми.
- Благодаря и ти не си за изпускане - казах като леко промених гласа си.
-Ще тръгваме ли? - обади се баща ми впервайки поглед към стълбището, по което слизаше мама. Тя кимна положително с широка усмивка, всички се качихме в колата и потеглихме. Баща ми паркира колата в един среден по големина паркинг, който се осветяваше от четири улични лампи. Влязохме в ресторанта и отново вечерта премина бързо и с много смях от спомените за стари случки.

Вторник: събудих се от потропването по вратата ми избутах леко Арес за да мога да премахна завивките си. Слязох долу прегърнах родителите си за довиждане и ги изпратихме. Дейвид ме прегърна силно и ме вдигна имах чувството, че тази прегръдка ме пазеше от всичко. Все още навън беше тъмно все пак беше някъде към 2:30. Нямаше как да заспя и затова се настаних на дивана, а Дейвид до мен, пуснахме телевизора и гледахме някакво глупаво реалити. След около два часа може би имаше извънредни новини.

" Кола е попаднала в пропаст, извадени са мъж и жена на средна възраст. Жената е в тежко състояние и й предстои операция!" - какви ли не мисли преминаха през главата ми, облегнах се на дивана поставяйки отново глава на рамото на брат ми бях се успокоила докато не видях интервюто с въпросният мъж... Т-това беше баща ми. Горещи сълзи започнаха да се стичат по лицето ми, двамата с брат ми скочихме и хукнахме към колата. Затичах се към шофьорското място, но точно тогава усетих как Дейвид ме хваща за ръката и ми направи знак да седна от другия край. Това беше добро решение, защото не бях в състояние да шофирам. Парещите сълзи безгранично се спускаха по студеното ми лице и се разбиваха в краката и ръцете ми. Колата спря пред болницата и с брат ми се затърчахме към вътрешността на сградата, спряхме се пред една сестра, съобщихме имената на родителите ни и тя ни каза къде се намира стаята в която бе настанен баща ни и, че мама се намира в операционната. Влязохме при него и когато го видях сълзите които сдържах докато говорихме със сестрата отново намериха място на лицето ми. Прегърнах го и той се опита да се усмихне, за да ми покаже, че е добре. Треперещата ми ръка хвана неговата. След като ни обясни до колкото е възможно какво се е случило с Дейвид решихме да го оставим да си почине. Седнахме на столовете пред стаята и просто чакахме. Видях една жена да излиза от операционната зала и веднага скочих на крака. Попитах я как е майка ми и колко ще продължи операцията. Отговорът ме съкруши още повече, каза, че тя не била добре и операцията щяла да продължи около три часа. Усещах ръката на брат си върху рамото ми като леко го разтриваше, обърнах се и го прегърнах сълзите ми мокреха тениската му спомних си за това, което мама ми каза пред вратата преди да тръгнат, тя ме прегърна и прошепна в ухото ми " Обичам те Изабела... И помни няма нищо случайно". Тогава не обърнах особено внимание на думите й, но сега, сега ми се струваха странни и то доста, ами ако тя е причинила инцидента по някакъв начин. Не как може да си помисля за това, тази мисъл от моя страна е доста глупава, просто е решила да ми каже това, че няма нищо случайно и за това не е нужно да има причина, за да ми го каже. Телефонът ми звънна. Защо? Беше рано, изкарах го от джоба си и видях, че е Майк, не исках да му вдигам, но не исках и да му затварям, затова просто спрях звука и го оставих да звъни. Не след дълго отново звънна този път вдигнах.
-Да? - беше единственото което казах.
-Къде си? - щях да му кажа, че съм у дома, но щом ми се обажда значи знае, че не съм вкъщи.
-Вън! -опитвах се да отговарям кратко, защо отново щях да се разплача.
-Ъмм.. Добре ли си?
-Нямам батерия ще ти се обадя по-късно. - излъгах го и затворих. Дейв се появи с две кафета, подаде ми едно, седна до мен и ме прегърна. Как, как беше възможно това вече нямах сълзи, които да се спуснат по лицето ми. С едната си ръка бях хванала чашата с кафе, а с другата тази на брат ми.