2 Book: Kingdom of lost souls {BG}

6 глава

- Пуснете ме! Искам да съм до нея! - извиках за пореден път, но стражите така и не ме пуснаха да отида при омма, която веднага заведоха в лечебницата и затвориха вратата.
Накрая се примирих и седнах на дървената пейка до стаята, чакайки новини - добри или лоши.
Единственото което исках в момента беше тя да оцелее!
Постъпих глупаво! Вярно, спасих загадъчната цигуларка, но за сметка на това най-безотговорно оставих собствената си майка сама и най-лошото се случи!
Ако тя загинеше, никога нямаше да си го простя!
*** Г.т. Хьона ***
- Бека! - хвърлих се в прегръдките на приятелката си още щом отвори вратата, плачейки неудържимо.
- Хьона! Gwenchana? - обви ръце около раменете ми успокояващо.
Тя ми беше като като по-голяма сестра!
- Двореца! Там...- говорех накъсано, защото все още бях задъхана от всичкото бягане, а роклята далеч не беше лека.
- Нека влезем и се преоблечеш, пък после ще ми обясниш! - предложи ми и ме въведе в къщата си.
Тогава Жуел излезе от стаята им, разтривайки сънено очите си.
- Bonjour, Hyuna! - поздрави ме с голяма усмивка, но когато видя лицето ми обляно в сълзи и тревогата на съпругата си, усмивката му помръкна.
Ребека му направи знак да не се притеснява и ме заведе в стаята за гости.
Оставих цигулката си на етажерката и започнах да събличам роклята си, а приятелката ми излезе за малко и се върна с дълга бяла сатенена нощница в ръце.
- Би трябвало да ти стане. - промълви.
Облякох я и седнах пред тоалетката с масивното огледало, а Бека се зае с развалянето на сложната ми прическата.
- Сега ми разкажи какво се случи! - каза ми.
- Балът беше опропастен от стрелци... - започнах и си спомних куршумът на сантиметри от лицето ми.
Какво ли щеше да се случи, ако онзи красавец не ме беше спасил?
- Джинджа?! - изплаши се - Раниха ли те?
- Аня! Но почти го направиха. - отговорих.
Ребека оставяше панделките и форкетите на масата на тоалетката, а след като премахна всички неща се зае да среше косата ми.
- Подгониха ли те? - продължи с въпросите приятелката ми.
- Да, но успях да избягам благодарение на един мъж...- несъзнателно усмивка се появи на лицето ми и руменина изби по бузите ми.
- Яя, някой май е хлътнал? - усмихна се.
- Аня! Просто съм впечатлена от смелостта му! - повдигнах брадичка гордо и отрекох.
- Как изглеждаше той? - попита ме приятелката ми.
- Ами...- подпрях ръката си на масичката - Беше красив! Носеше червен жакет и...- започнах.
- Чакай малко! - погледнах отражението на лицето на Ребека в огледалото.
Тя изглеждаше сякаш се е сетила за нещо жизнено важно.
- Каква беше маската му? - въпросът и ме очуди.
- Черно-червена. - отговорих с повдигната вежда.
- Познавам този човек! - извика тя.
- Джинджа?! - скочих от стола и се обърнах към нея.
- Да! Купи костюмът си от моя магазин! - продължи.
- А как се казваше? - попитах я обнадеждено.
- Ами...не помня...- погледна натъжено надолу.
Загубих надежда, че ще го видя отново.
- Не се отчайвай! Ако е писано, ще го срещнеш отново! - сложи ръка на рамото ми тя.
- Предполагам, че си права...- съгласих се.
- Късно е! По-добре да си лягаме, понеже утре трябва да стана рано за работа. - усмихна ми се.
- Арасо! Лека нощ! - прегърнах я и след като излезе от стаята ми си легнах в леглото, а след това изгасих свеща на нощното шкафче.
Дълго време се въртях, превъртайки лентата на случката от бала отново и отново, но накрая заспах.
*** Г. т. Санг Йон ***
- Господин Гиру? - някой разтресе рамото ми и отворих бавно очи.
Явно бях задрямал. Чак сега осъзнах колко съм скапан от вчерашните събития.
- Да? - промълвих с пресипнал глас и погледнах нагоре.
Пред мен стоеше високо слабо момче, което явно ми беше сънародник.
Не знаех, че в Париж има толкова много корейци!
- Майка ви се събуди. - отговори ми рязко се изправих, но понеже още бях сънен се олюлях и скоро запазих равновесие.
- Джинджа? - усмихнах се.
- Да! - кимна момчето.
- Може ли да я видя? - попитах го.
- Разбира се! - отвърна - Подледвайте ме!
Явно я бяха преместили в друга стая, защото тръгнахме по дълъг коридор.
- Ти тук ли работиш? - реших да го попитам - Не си ли малко млад за доктор?
- Доброволец съм, господин Гиру. - отговори ми.
- Моля те, наричай ме Санг Йон! - засмях се - А ти как се казваш?
- Лий Сънг Джонг. - отговори дружелюбно.
- Как се озова в Париж? - попитах.
- Аппа спасил омма в деня на войната и емигрирали заедно тук. След това се влюбили, оженили и ето ме мен. - отговори с усмивка.
- Значи живееш тук от раждането си? - предположих.
- Да. А каква е твоята история, Санг Йон? Разбрах, че майка ти е ръководителят на новия театър при мостът "Понт Ньоф" над река Сена.  -  поинтересува се.
- Омма емигрирала в Китай, когато е била бременна с мен, но аппа е загинал при войната. Актриса е откакто се помня. Ръководеше и театъра в Пекин, но я поканиха тук и се преместихме. - разказах.
- Това е стаята и. - информира ме и спряхме да ходим.
Въздъхнах и отворих вратата.
- Аньонгхасейо! - поклоних се и омма ми се усмихна немощно.
Приближих се и седнах на стола до леглото и.
- Санг Йон-а! - протегна бавно ръка към мен и помилва лицето ми със сълзи на очи.
- Омма! Не плачи! - скастрих я.
- Плача от радост! - засмя се - Ти изчезна и когато тръгнах да те търся се натъкнах на стрелците.
- Айгу! - стиснах ръката и - Трябваше да се махнеш от там! Виж какво ти се случи!
- Но съм жива, нали? - парира ме.
- Не знам какво щях да правя иначе! - продължих да разсъждавам.
- Трябва да благодарим на момичето, от което купихме роклята! - изведнъж каза.
- Буе? - повдигнах вежда очудено - Че за какво имаме да и благодарим?
- Лечителят каза, че куршумът е можел да влезе и по-надълбоко, а тогава е било невъзможно да ме спасят, но роклята е направена от здрава и плътна материя, която е предотвратила фаталното. - обясни ми омма.
Сега осъзнах, че дизайнерката наистина беше спасила живота на майка ми! А и можех да я попитам за момичето, коетоц носеше онази великолепна червена рокля. Щях да я открия! Трябваше да я открия!
- Арасо! Днес ще отида да и благодаря. - усмихнах се.
- Ами ти? Видях, че избяга с цигуларката. Разбра ли името и? - омма ме погледна с присвити очи.
- Аня...- отговорих тъжно и погледнах към земята.
- Е, станалото-станало! Важното е, че сме живи и здрави! - опита се да ме успокои.
- Кога ще можеш да се прибереш удома? - смених темата.
- Мисля, че ще ме пуснат утре да си вървя. - отговори ми.
- Аньонгхасейо! - Сънг Джонг влезе в стаята и се поклони ниско - Докторът каза, че госпожата трябва да си почива, поради многото загубена кръв. - обясни ни.
- Значи аз трябва да си ходя? - погледнах към омма.
- После ела пак! - усмихна ми се.
Излязох от стаята, следван от Сънг Джонг. Тръгнах към изхода, но при вратата се спрях и се обърнах към него. Все още нямам никакви приятели тук!
- Докога си тук? - попитах го.
- Смяната ми свършва след малко. Защо? - повдигна вежда момчето.
- Можем да се разходим, да поговорим...- предложих.
- Хмм...ами добре! - съгласи се.
След като отиде да говори с доктора, двамата тръгнахме по улиците на Париж, говорейки си за най-различни неща.
Разбрах, че освен като доброволец в лечебницата е и уличен музикант. Свиреше на виолончело.
- А къде свириш? - реших да попитам, тъй като не го бях виждал при "Нотр Дам".
- При базиликата "Сакре-кьор". - отговори ми и се замислих.
Все още не бях ходил там.
- Можем да свирим в дует? - предложих на новият си приятел.
- Защо не? - усмихна се.
Понеже вече захладняваше решихме, че е идеалното време за свирене, затова отидохме до домът ми, за да си взема цигулката.
После отидохме до неговата, за да вземе виолончелото си.
- Сънг Джонг? - чух мек женски глас и погледнах към коридора, където стоеше висока жена с черна коса, вързана на нисък кок, облечена в обикновена памучна рокля и носеше изпоцапана престилка, а в ръката си държеше голям черпак.
- Омма! - момчето отиде и я прегърна.
- Кой е приятелят ти? - усмихна се жената.
- Аньонгхасейо! Аз съм Гиру Санг Йон! - представих се и се поклоних.
- Гиру? Като Гиру Ин Ра? - въодушеви се жената.
- Да, това е омма. - отговорих.
- Дже Хуан! Ела! - извика силно жената и след малко в стаята се появи висок мъж с кафява коса и дружелюбно изражение.
- Какво има, До Ронг? - попита съпругата си изненадано.
- Това е синът на Гиру Ин Ра! - повтори развълнуваната жена.
Поклоних му се почтено.
Явно тези хора бяха големи почитатели на омма!
- Но как вие двамата се запознахте? - очуди се бащата на Сънг Джонг.
- Помните ли, че вчера поех двойна смяна? В дворвцът имаше престрелка и госпожа Гиру Ин Ра беше пострадала при нея. - обясни им синът им.
- Омо! Как е сега? - разтревожи се г-жа Лий До Ронг.
- Жива и здрава. Утре ще я изпишат. - усмихнах се.
- Слава Богу! - успокои се жената.
- Омма, ние ще вървим! - прекъсна я Сънг Джонг и ми направи знак да го последвам навън.
- Mianhae за родителите ми...просто омма не знае кога да мълчи. - промълви.
- Няма проблем! А и мисля, че омма ще се зарадва, че има такива грижовни почитатели! - усмихнах се.
Докато говорехме неусетно стигнахме до базиликата.
Настанихме се на стъпалата и извадихме инструментите си. Настроихме ги и извадих лъкът си.
- Имаш ли колофон? - попитах приятеля си.
- Да! Ето! - подаде ми безформеното парче колофон, увит в кърпичка и намазах добре лъка.
После решихме какво ще свирим и огледахме площада.
Хората ходеха в различни посоки. Всичко беше почти като при "Нотр Дам"!
Засвирихме и скоро хората започнаха да се тълпят край нас. Имаше нещо, което ми липсваше.
Хьона.
Къде ли беше тя сега?
*** Г. т. Хьона ***
Сутринта се събудих рано, закусвах с Ребека и Жуел, тя ми даде дрехи, след което се запъти към ателието си, а аз към лютиера, който правеше потдържка на цигулката ми.
След снощното фиаско бях останала без калъф, а не можех да отида в двореца и да си го потърся.
Марсел Жупел беше един от най-добрите лютиери. От както имах цигулка ходех при него през месец.
Той беше така мил да ми даде нов калъф срещу малка сума пари, огледа цигулката ми и след това тръгнах към ателието на Бека.
Исках да я помоля да направи бродерии по вътрешната тапицерия на калъфа.
Не бях усетила колко бързо времето е отлетяло и вече захладняваше.
- Аньонг! - прегърнах приятелка си.
- Аньонг! Виждам, че си си намерила нов калъф. - усмихна се.
Помолих я да го избродира и тя веднага се съгласи.
Нямаше много работа, затова веднага се зае да го бродира в стаята зад писалището, защото искаше да е изненада.
Междувременно аз разгледах новите рокли които беше изложила в ателието, а после си потърсих книга от скромната полица на шислаището и и четох няколко часа.
Накрая вратата се отвори и тя ми се усмихна.
- Готово ли е? - попитах я очудена.
- Върви вътре, за да го видиш! - тя излезе и дойде при мен.
Влязох нетърпеливо и отворих калъфа.
Омо! Беше уникално!
  Тапицерията беше от синя материя, а тя беше избродирала красиви лилави рози, а най-отдолу беше изписала името ми със златен конец, а бодлите на розите го ограждаха.
Както винаги Ребека се беше справила перфектно!
*** Г. т. Санг Йон ***
След като със Сънг Джонг се уморихме да свирим, решихме да си вървим.
- Значи ще кандидатстваш в академията? - изненада се - Това е уникална възможност!
- Защо и ти не се опиташ! Свириш достатъчно добре, заслужаваш да бъдеш обучен от най-добрите в страната! - отвърнах му.
Наистина свиреше уникално!
- Не знам...родителите ми имат нужда от помощ, а академията е лукс, който времето не ми позволява. Да речем, че ме приемат. Ще трябва да свиря по цял ден, да ходя на уроци, ще трябва да напусна лечебницата, почти няма да имам време да свиря на "Сакре Кьор" и няма да помагам по никакъв начин на родителите си! - продължаваше да ми обяснява.
Спрях насред пътя и го хванах за рамото.
- Сънг Джонг, знаеш ли колко много талантливи музиканти така и не са успяли да разцъфнат и да стигнат до сцената, защото са се грижили за всички, освен за себе си? Разбирам, че искаш да помагаш на родителите си, но повярвай ми! Имаш талант и не бива да го пропиляваш, а такава възможност се появява само веднъж в живота! - опитвах се да го убедя.
Нямаше как да пренебрегна такова нещо! Той заслужаваше да стане един от най-великите!
- Не разбираш Санг Йон! Нямаме възможност! - извика ми и се сепнах - Лека нощ! - и с тези думи тръгна към дома си.
Първият ми опит да се сприятеля с някого се провали. Но нямаше да оставя нещата така! Щях да говоря с омма! Трябваше да направим нещо за Сънг Джонг!
Несъзнателно бях стигнал до ателието на дизайнерката. Беше късно, но през прозорците все още се виждаха пламъчетата на фенерите в ателието.
Трябваше да и благодаря, заради роклята! А и сега щях да разбера коя е загадъчната цигуларка!
Отворих вратата и влязох вътре.
- Аньонгхасейо! - поклоних се и явно я стреснах, понеже подскочи.
- А-Аньонг...- започна тя - Какво ви води насам? В това време?
- Исках да ви благодаря. - започнах, усмихвайки се.
- З-за какво? - тя поглеждаше ти към мен, ту към вратата зад себе си.
Дали не криеше нещо там?
- Предполагам, че сте разбрали за снищната стрелба в двореца...- погледнах я изпитателно.
Какво и ставаше?
- Д-да разбрах! К-колко тъжно! Но з-защо трябва да ми благодарите? - попита ме.
- Майка ми бе сред простреляните. - отговорих и видях как момичето пребледня.
- Омо! Как е тя сега? - поинтересува се тя.
- Извън опасност е. Утре ще я изпишат. Дойдох, за да ви благодаря заради роклята, която купихме ера от тук. Благодарение на въпросната здрава материя, която сте използвали,  скоростта на коршума е била забавена и не е успял да влезе по-надълбоко и е предотвратил фаталното. - обясних и и видях как лека усмивка се появи на лицето ви.
- Знаех си, че бях права да го сложа! -  каза си радостна.
- А какво всъщност сте сложили? - полюбопитствах.
- Един майстор никога не издава тайните си! - каза ми наперено.
- Това не е единствената причина да съм тук...- погледнах надолу.
- Какво още има? - попита ме.
- Вчера, когато пробвах костюма си забелязах покритата рокля. Изкуших се и надникнах. - започнах леко засрамено - По-късно на балът се появи загадъчна цигуларка със същата рокля.
- О! - възкликна.
- Изведох я от двореца при стрелбата, но така и не разбрах каква е самоличността и. - продължих - И мисля, че вие знаете!
- А-ами аз...- започна притеснено.
Изведнъж вратата зад нея се отвори и момиче с дълга черна коса се метна на врата на дизайнерката.
- Бродерията е уникална Бека! Благодаря ти! - каза момичето на моят език.
Веднага разпознах гласът и.
- Х-Хьона? - промълвих и тя се обърна към мен.
- Вие познавате ли се? - очуди се дизайнерката.
- Да...- отговори Хьона.
- Е, в такъв случай мисля, че трябва да се радвате! - въздъхна и се обърна към момичето - Хьона, това е господинът, който купи червения костюм от мен. - после се обърна към мен - А тя е загадъчната цигуларка в червената рокля.

Хейо!
Ето я и новата глава! Много много много се извинявам за голямото закъснение!
Извинявам се ако има право писни грешки! Ако главата ви е харесала моля гласувайте и коментирайте!
Saranghae! ❤️