2 Book: Kingdom of lost souls {BG}

9 глава

*** Г.т. Ин Ра ***
- Бо Ра, защо трябваше да викаш толкова много и то пред Бастилията? - намръщи се мъжът, който току що беше влязъл с майката на Хьона и Джо Хьон.
Чакай малко! Той Бо Ра ли каза?!
- Джънг Кук-а, не ме обвинявай!не само аз виках! А и ако не упорстваше толкова, сега нямаше да сме натикани тук! - отговори тя и я огледах от глава до пети, след което и мъжът.
- Бо Ра? - промълвих тихо.
Двамата се обърнаха към мен изненадано.
- Извинете, но познаваме ли се? - попита ме тя, а погледите на останалите се взряха в нас.
- Джънг Кук, ти така и не ми остави парче от тортата с швейцарски шоколад...- казах тихо и се засмях.
През лицето му мина очудено изражение, после осъзнаване и шок.
- И-Ин Ра? - пристъпи към мен.
*** Г.т. Хак Йон ***
- И-Ин Ра? - Джънг Кук тръгна към майката на Санг Йон.
- Вие познавате ли се? - попита ги Хьона изненадано и тогава осъзнах какво се случва.
Вгледах се по-хубаво в лицето и.
Изправих се и тръгнах към нея.
Тя ме погледна изненадано, а Джънг Кук се отдръпна от пътя ми.
- Ин Ра? - повторих дишайки тежко.
Сънувах ли? Ако това беше сън, не исках никога да се събуждам от него!
Погледът и премина по лицата на хората в килията, а после се върна на мен.
Тя повдигна ръката си и се взря в пръстена на нея.
Това беше тя! Сега вече бях сигурен!
- Хак Йон? - шокира се съпругата ми.
Не се сдържах и я целунах.
След толкова много години я намерих! Това беше Ин Ра! Моята Ин Ра!
  Тя отвърна на целувката ми и тогава разбрах, че ме е разпознала.
Сякаш светът около нас беше изчезнал и бяхме останали само ние двамата.
- СПРЕТЕ! - извика някой и двамата се отдръпнахме един от друг стреснати.
Санг Йон се беше изправил и ни гледаше недоумяващо.
Тогава си спомних още нещо. Ин Ра беше бременна, преди да сватбата и цялата трагедия след това, когато едва не изгубих живота си.
- Кой е този мъж, омма?! И защо го целуваш?! - развика се момчето побесняло.
Тя ме погледна с усмивка и видях как една сълза се  търкулна по бузата и. После се обърна към него.
- Санг Йон...това...е баща ти...- каза тихо, а очите на момчето се разшириха от шок.
Двамата се спогледахме изненадано. Макар да бях почти сигурен, че той ми е син, след като открих Ин Ра, пак бях шокиран.
- Какво? - промълви Санг Йон и видях как очит му се напълниха със сълзи.
- Това е той, Санг Йон-а! Той е жив! - зарадва се съпругата ми.
- Сине! - усмихнах се леко и тогава се случи нещо, което далеч не очаквах.
Той ме удари!
- Санг Йон! - изпищя Хьона и дойде при мен.
Избърсах лицето си с ръка и по нея имаше кръв.
- Какво правиш?! Това е баща ти! - Ин Ра нахока сина ми.
Той напълно я игнорира и се наведе над мен, хващайки ме за яката. Принуди ме да се изправя, а след това ме блъсна в стената.
*** Г.т. Санг Йон ***
  - Как смееш да се наричаш мой баща?! Къде беше през тези 18 години?! Знаеш ли колко много изстрада омма?! Знаеш ли през какво минахме?! Израстнах без баща! - крещях и го налагах, контролиран  от гневът течащ във вените ми.
Не можех да приема това! Не можех да се зарадвам, че баща ми е жив! Този човек ме заплашваше заради Хьона, а сега очакваше от мен да го наричам татко?!
- Санг Йон! Престани! - викаше омма, но аз не я слушах.
- Смятахме те за мъртъв! Знаеш ли какъв шок е да порастнеш и да си мислиш, че баща ти в загинал преди да се родиш?! Знаеш ли колко пъти те сънувах с различни лица, защото никога не съм те виждал?! - сълзите ми се примесваха с кръвта по пръстите ми.
- ДОСТАТЪЧНО! - извика някой и  ме дръпна назад.
Беше бащата на Хьона.
Тя от своя страна дойде и ме зашлеви толкова силно, че главата ми се завъртя.
  - Баща ти беше в кома 18 години, Санг Йон! - изкрещя ми - А майка ти обявена за мъртва! Как очакваше да ви потърси, след като се събуди преди по-малко и от месец?!
Думите и ме шокираха. Наистина ли е бил в безсъзнание през всичките тези години?
- Хак Йон-а, добре ли си? - омма и майката на Хьона отидоха при онзи мъж, чието лице беше покрито с кръв заради нервният ми изблик.
- Нали си тук? Значи съм добре! - отговори и, усмихвайки се.
Той я гледаше по онзи начин, очите му бяха изпълнени с любов. Сигурно наистина обичаше много омма.
- Толкова ми липсваше! - проплака тя и го прегърна силно.
*** Г.т. Ребека ***
Стоях си удома и не смеех да стъпя в бутика си. Можеше онези да се появят и отново да ме нападнат.
Но имаше и друго, което ме притесняваше. Не бях чула нищо за Хьона или семейството и. Всички изчезнаха изведнъж, след като онова момче и чичото на Хьона отидоха да търсят справедливост за мен. Ами ако онези им бяха направили нещо?
Не мога да стоя и да чакам така в без известие! Трябваше да се убедя, че всички са добре!
Съпругът ми беше отишъл на работа, затова събрах куража да тръгна сама към домът на Хьона.
Беше светло, улиците бяха пълни с хора, нямаше как да ми се случи нещо, нали?
Най-накрая стигнах до къщата и почуках на вратата. Втори път, трети път. Никой така и не ми отвори.
Къде бяха всички? Не би трябвало да спят, все пак минаваше обяд! А възможно ли бе просто всички да са излязли? Може би щяха скоро да се върнат!
Седнах на прагът на вратата и зачаках.
Минаха няколко часа, но никой така и не се появи. В дън земя ли пропаднаха тези хора?!
Накрая загубила всякаква надежда се запътих към домът си.
- As-tu entendu de la famille coréenne? /Чувала ли си за онова корейско семейство?/ - две жени минаха покрай мен и се заслушах в разговорът им.
- Quoi d'elle? /Какво за тях?/ - отвърна другата жена.
- J'ai entendu qu'elle était à la Bastille/ Чух, че са в Бастилията./ - каза първата.
- Mais qu'est-qu'elle fait là?/ И какво правят там?/ - попита я приятелката и.
- Je ne sais pas. J'ai vu la carrosse et j'ai entendu les gardiens parler qu'ils avaient envahi dans la maison de quelqu'un. /Не знам. Видях каретата и чух стражите да говорят, че са нахлули в дома на някого./  - повече не ми трябваше да слушам.
Само трябваше да изчакам съпругът ми да се прибере и да отидем да ги освободим.
*** Г.т. Санг Йон ***
Беше минал почти ден, откакто ни затвориха тук. Всички бяха щастливи, че двамата се намериха, но не и аз. Какво щеше да стане сега? Да дойде и да живее с нас? Да изисква от мен да го наричам аппа? Нямаше да се случи! Този човек не ми беше баща! Баща се нарича този, който те е отгледал, а не който те е направил! А определено времето за отглеждане мина!
- Сине...- започна онзи мъж, след като майка ми се заговори с тази на Хьона.
Двете се оказаха стари приятелки.
- Не ме наричай така! - изръмжах тихо, защото не исках отново да привличам вниманието на другите около себе си.
- Виж, разбирам, че ти е трудно да приемеш, че съм жив, но няма как да промениш това! Знам, че си ми сърдит, но не мога да направя нищо по въпроса! Бях в кома 18 години! Тези години, в които ти растеше! Вярно, не се запознахме по най-приятният начин, но искам да се реванширам на теб и на майка ти за отсъствието си! Но докато ти не ми позволиш, съм с вързани ръце!  - каза ми, гледайки ме право в очите.
- Ти беше на път да ме удушиш! - намръщих се.
- Не знаех кой си! Просто защитавах племенницата си! - защити се.
- Не и позволяваше да се доближи до мен! - продължих.
- Тя ми е като дете! Ако ти имаше дете, щеше ли да го оставиш да се размотава с някое случайно момче? - отвърна ми.
Засмях се горчиво.
- Тя ти е като дете, но аз, който съм ти син, трябваше да изстърпя всичко това?! Щом я имаш за свое дете, продължи да се грижиш за нея! Никой не те е молил да се връщаш и да се държиш като баща! - извиках и се изправих, отивайки в другият край на килията.
Забелязах как омма ме гледа притеснено. Болеше ме да я виждам в такова състояние, но този път не можех да направя компромис!
Аз не познавах този мъж! Как се очакваше да се държа с него като със син? А и ясно показа, че смята Хьона за свое дете.
Да, завиждах и! Въпреки чувствата ми към нея, бях ядосан, защото човекът, който се предполага, че ми е баща, предпочита повече нея пред мен!
Времето минаваше, омма си говореше с приятелката си, Хак Йон с бащата на Хьона, а тя разговаряше с брат си. Между тези тесни стени на килията те отново бяха щастливи. Но аз бях тъжен. Чувствах се толкова излишен!
  Изведнъж чух издрънчаването на решетките и един страж отвори широко врата.
До него стояха Ребека и съпругът и.
- Свободни сте! - информира ни тя - Да вървим! - подкани ни и всички излязохме от килията.
Щом отново бяхме навън затворих очи и вдишах свежият въздух. Не съм си представял, че ще бъда толкова щастлив да съм навън!
- Благодаря ти, Бека! - Хьона прегърна силно приятелката си.
- Знаеш ли колко трудно разбрахме, че сте тук? Всички изчезнахте изневиделица, а и кой да се сети, че ств заключени в Бастилията? - отвърна и момичето и се направи на сърдито, но после се засмя.
Беше залез слънце, скоро щеше да се стъмни.
Тръгнахме по пътя към домовете си, понеже бяха много близо един до друг.
  - Не знам за вас, на аз съм страшно изморен! - оплака се Джънг Кук.
- Ще е по-добре да обсъдим всичко утре. - препоръча съпругата му.
- Чичо, ти къде ще спиш? - включи се Джо Хьон и го погледнах стреснато.
- Тази вечер ще се прибере с нас! - отговори вместо него омма, а аз исках да си ударя главата в някое дърво.
Защо, по дяволите трябваше да спи у дома?!
"Защото ти е баща?" - каза вътрешното ми гласче.
- Млъквай! - изсъсках и всички се обърнаха към мен.
Сигурно изглеждах като полудял.
- Ще се видим утре! - усмихна се Бо Ра и се разделихме в различните посоки.
Веднага щом стигнахме до къщата побързах да се кача в стаята си и заключих.
Имах нужда да остана сам!
Преоблякох се и легнах на леглото си, взирайки се замислено в тавана.
Защо всичко трябваше да се случи точно сега? Живеех си прекрасно и без баща!
- Санг Йон-а, вечерята е готова! - провикна се омма, тъй като не можа да влезе заради заключената врата.
- Не съм гладен! - отвърнах, но стомахът ми беше на много различно мнение, понеже изкъркори недоволно.
- Сигурен ли си? - продължи притеснено майка ми.
Не можех да стоя на една маса с онзи мъж и да се храня спокойно!
- Напълно сигурен! - отговорих и думит ми бяха последвани от още едно оплакване от страна на корема ми. 
Няма ли да млъкне малко?
- Добре тогава! - и чух как слиза по стъпалата.
Реших да се разсея от гладът, затова извадих цигулката си от калъфа и я настроих.
Излязох на терасата и погледнах към нощното небе, покрито с безброй звезди и пълната луна.
Засвирих нежна минорна мелодия, която бях съчинил преди година. Музиката определено ми помагаше да се успокоя.
Но не и да си заситя глада!
Бяха минали три часа, от както омма ме повика за вечеря, но аз отказах, а стомахът ми беше на път да ми обяви война, ако не се нахраня в близкия час.
Накрая реших, че ще проверя дали спят и ще изляза да ям някъде.
Отключих внимателно вратата и я открехнах. Навън беше тъмно, затова смятах, че са си легнали.
Излязох от стаята и дъските под краката ми изскърцаха звучно.
Изчаках малко, а после бавно заслизах по стълбите.
Щом бях навън побягнах със все скорост, защото умирах от глад.
Влязох в първата гостилница, която видях и седнах на една малка маса в ъгъла.
Нямаше кой знае колко хора, все пак беше доста късно.
Поръчах си храна и докато чаках си поръчах червено вино.
От гостилницата бяха доста щедри по отношение на пиенето и ми донесоха цяла кана червено вино.
Изпих една-две чаши и вечерята ми дойде.
Нахраних се набързо и скоро бях сит. В каната имаше още много вино и реших да не го пропилявам, затова продължих да пия чаша след чаша, докато не остана и една капка.
Главата ми се замая, стана ми доста топло и зрението ми беше размазано.
Платих с усилие храната си и се опитах да се изправя, но се строполих на земята и затворих очи, предавайки се на съня.
Хейо!
Ето я и новата глава! Надявам се да ви е харесала, а ако е така, моля гласувайте и коментирайте!
Saranghae!❤️