Момчето с кафявите очи

Глава 27

Г.Т. Джесика
Часът е 23:47. Аз не мога да заспя, когато затворя очи веднага се появява той. Какво ли не правих, слушах тъжни песни, разглеждах снимки, четох стар дневник... И нищо.

Г.Т. Зейн
Незнам колко е часът сигурно 01:00, но не мога да заспя само тя ми е в мислите. Сигурно вече няколко пъти набирах номера и, но после веднага затварях. Трябваше да я изслушам, но вече е късно. Най-вероятно вече е видяла и снимките в социалните мрежи... Липсва ми. Ужасно много. Сърцето ми се разкъсва всеки път, щом видя снимката с Крисчън. Утре рано сутринта с Джиджи отиваме в Брадфорд при семейството ми. Имам чувството, че щом Джесика разбере, че Джиджи е с мен там, ще ме намрази още повече. Но вече съм я поканил.

Събудих се от аларамата ми в 4:30. Спал съм сигурно час. Станах, взех куфарът си и тръгнах към паркинга. Запалих към апартамента на Джиджи, която ме чакаше най-вероятно, но на последната пресечка обърнах. Просто имах чувството, ме изневерявам на Джесика. Така, че сега пътувам сам към родният си град. Сам.

Г.Т. Джесика
Най-сетне бях заспала, когато Майкъл започна да ме бута да ставам.
- Какво ти става, бе? Колко е часът?-попитах раздразнено аз.
- 5:30.-отговори ми той.
- Моля те да ме оставиш да си доспя.-казах и покрих главата си с въглавницата.
- Не. Ще станеш приготвил съм изненадващо пътуване, за да се разсееш малко.-каза той.
- А мама и татко.-попитах.
- Знаят. Ще се радват да те видят пак усмихната.-разясни ми той.
- Добре, тогава да тръгваме.-усмихнах се аз и влзяох в бяната да се измия.

Слизахме по стълбите, когато аз се сетих:
- А багаж?
- Приготвил съм и моя, и твоя. В багажникът на колата ми са. А аз се усмихнах.
- Ето! Тази прелестна усмивка искаме всички да виждаме!-възкликна той.

"В колата"
- А къде всъщност отиваме?-попитах.
- В Брайтън.-отговори кратко той.
- Йейййй!-зарадвах се аз. След малко развалих тишината питайки:
- Е, как си бъдещи татко?-попитах с мазна усмивка.
- Ами, аз избягвам да говоря с Бетани откакто разбрах.-призна той.
- Ти луд ли си?!-извиках.
- Но... Ка...Какво?-учуди се той.
- Знаеш ли, че в момента е сигурно най-трудният период от живота и, а ти даже не се интересуваш, знаеш ли, че тя сега сигурно се чувства самотна, нежелана, тъжна...-казах му аз.
- Нямах никаква представа...-смути се той.
- Обичаш ли я?-попитах.
- Да.-отговори без да се замисля.
- Тогава трябва да си до нея, каквото и да става, колкото и да вика.-казах тъжно аз.
- А кой ще е до теб?-попита и беше прав.
- Ще се справя и сама.-опитах се да се усмихна.
- Джес, ти си силна, много силна, но не може така. Трябва ти някой да те държи и да не те пуска.-каза той, а аз се сещах за Зейн във всяка негова дума.

Събудих се. Вече беше светло и навлизахме в Брайтън.
- Извинявай, заспала съм.-проговорих, поглеждайки към Майкъл.
- Няма проблем, систър.-усмихна се изморено той.

Настанихме се в хотела. А аз веднага излязох да се разходя в едно от най-любимите ми градчета. Майкъл остана в хотела.

Времето не беше много хубаво. Бях облечена в светли дънки, плътна блуза с дълъг ръкав и елек. Ходех по-улиците и се опитвах да не мисля за него, но сякаш всичко нарочно ми напомняше за него. Отидох до плажа, после до една сладкарница и после се прибрах в хотела. Влязох в стаята, а Майкъл говореше по телефона на балкона. Доближих се тихо, за да чуя с кой говори.
- Да, съжалявам, че постъпих така... Аз много ви обичам, Бет...-каза той, явно разговорът ни в колата му е повлиял.

Г.Т. Зейн
Пристигнах в Брадфорд. Майка ми ме посрещна много щастлива, че ме вижда:
- Зейн, миличък! Толкова се радвам, че те виджам.-прегърна ме мама.- Къде е Джесика?-попита тя, а изражението ми веднага се промени.
- Ами... Сега не ми се говори за това...-смених темата.
- Добре, мили. Влизай, има пиле!-усмихна се тя мило.
- Йеееее!-зарадвах се аз.

Прекарах остатъка от деня с семейството си. Вечерта Уалия влезе в стаята ми.
- Е, сега ще ми кажеш ли защо Джесика не е тук?-попита тя. Аз и разках всичко. А когато свърших, тя отвори уста и каза:
- И двамата сте виновни... Но има ли смисъл да се сърдиш, Зейн? Ако я обичаш, ще и вярваш, иначе не я заслужаваш.-каза тя.
- Обичам я, но...- Уалия ме прекъсна:
- Без, но, Зейн... Поне я изслушай.-усмихна се тя, а аз я придърпах в прегръдките си.
- Обичам те, малката.
- И аз те обичам, Зейн.-каза тя и излезе от стаята. Телефонът ми звънна, реших, че е Майкъл, но беше Джиджи.
- Ало, Зейн! Какво стана?! Нали щяхме да ходим в Брадфорд?-започна да ме разпитва тя.
- Да... Но, виж, Джиджи... Няма да се съберем някога отново. Съжалявам, че ти дадох празни надежди...-казах и зачаках какво ще каже тя.
- Добре... Разбирам те.-каза тя тъжно.
- Сигурен съм, че ще намериш подходящия...-казах и затворих.