Историята На Вещицата Кучка

Глава 3

- Ти се шегуваш, нали? Кажи ми, че е шега. - щеше ми се гласа й да бе загрижен, но не беше. Сигурно пак се лакираше с матовия си лак за нокти. Имах подозрението, че дори не ме слушаше.
- Апсолютно се шегувам! Както шегата ми в пети клас, че ще разкървавя носа на Шей Джонсън. - казах аз със саркастичен глас.
- Ноо, ти наистина й разкървави носа. - каза Савин учудено, което беше още един признак, че дори не регистрираше какво й говоря.
- Именно! - извиках в празната стая. В момента говорех със Савин по телефона и я бях пуснала на високоговорител, докато си избирах тоалет. Гардеробът ми беше повече от претъпкан с дрехи и пак не знаех какво да облека. Дали пуловер?
- Тааа, ти бягаше, така ли? - попита тя след кратка пауза. Или пък онази сладка черна поличка?
- Точно така.
- И НЕЩОТО искаше да те убие?
- Дап.
- Хах! Звучи ми като обикновен кошмар. - отвърна тя простичко.
- Но той беше...
- Виж, разбирам, че ти се иска да означава нещо, но трябва да те разочаровам. - каза с твърд тон тя.
- Всъщност аз не...
- Просто престани да мислиш за тая глупост. Приготвяй се по-бързо или ще закъснеем за срещата ни.
- Чао в такъв случай. - затворих й аз и си метнах телефона на леглото с все сила. Мразех когато не ми вярваха. Особено приятелите.
В крайна сметка облякох една от любимите ми тениски с Мики-Маус, който показва средни пръсти, и скъсани дънки. Взех слънчевите си очила, телефона и няколко долара за храна и вода. Излязох през бързия изхот - прозореца на стаята ми. Не беше чак толкова високо, а и го бях правила поне стотина пъти вече.
Щом се появих на алеата пред къщата ми, Савин вече ме чакаше там.
Тръгнахме към близкия парк. За щастие той беше в апсолютно противоположната посока на тази, в която снощи бягах. Боже, защо не можех да си избия скапания кошмар от главата. Сигурно наистина беше просто сън, но все пак...
Наложих си да не мисля за това днес. Днес щях да се забавлявам и да си правя шегички с приятелите си.
Щом се видяхме на уговореното място (ние със Савин наистина закъсняхме с десет минути), решихме да хапнем в една близка пицария. Взехме си една огромна Маргарита и я нападнахме, като че не сме виждали храна през живота си.
- Защо махаш бусилека от парчетата си? - попита ме Алън, но сякаш говореше от името на всички. Обърканите им погледи бяха забодени в мен.
- Защото мразя това зелено нещо. Има ужасен вкус а и като го ям спокойно мога да се уприлича с крава дъвчеща трева.
- Нарича се бусилек. - каза мило Микейла.
- Както и да се казва, това не ми помага да го заобичам. - отвърнах разсеяно докато още махах зелената трева от пицата си. Усетих как Алън и Микейла се усмихнаха и заклатиха глави.
- Между другото имам много важни новини. - каза напевно Алън.
- Да не би хамстерът ти най-накрая да е родил. Ох, само не ми казвай, че бащата е друг, а не този който се предполагаше да бъде. - отвърна му Дийн. Съвсем малко се засмях, но на време се сдържах.
- Поне мен животните ме харесват. Ти обаче и камък да си вземеш, той ще се пукне. - отвърна му Алън със самодоволна усмивка на лице и си даде пет с Микейла. Ние със Савин, Уил и близначките едва не се задавихме от смях.
- Добре. А сега ни кажи каквото имаше да казваш. - намеси се Уил, докато гледаше към Алън.
- А да! Нали знаете, че всеки четвъртък с директор Купър играем шах. Та на последната ни среща той...
- Чакай. Ти играеш шах... - прекъсна го Сиси.
- С директора ни всеки четвъртък? - доверши Емили мисълта на сестра си. Алън очуден намести очилата си, а зад стъклата, зелените му очи изглеждаха объркани.
- Да, точно така. Също така и табла... и дама. Явно съм забравил да ви спомена. Но не това е важното. На последната ни среща той спомена, че в класа ни се появява нов ученик - някой си Хендерсен. - след като изговори всичко това със скоростта на светлината, той си пое въздух, а погледа му засвятка радостно.
- Аха. И защо това трябва да ни вълнува? - попита Уил. - Да не би да искаш да го включим в групичката ни?
- Всъщност, идеята не е лоша. Така ще сме пет момичета на четири момчета. По-честно ще е. - каза Дийн замислено.
- Че защо ни е още едно момче? Ние сме си добре така. - възкликнах аз и отхапах парче от пицата си.
- Ти сериозно ли? Ако ВИЕ решите, че искате на мол, ние трябва да се влачим след вас. А дори и да гласуваме, ние пак ще загубим!
- И пет на четири да сме, в полза за вас, ние пак ще ви заведем на мол. Работата не е в броя, скъпи. По-скоро е в силата. - възрази Савин с надменен тон, а ние момичетата си дадохме по пет. Спора ни продължи във все същия дух, докато на прага на пицарията не се показа Джиджи. Боже, само как мразех това момиче. Нея и приятелката й Анджелина. Не че всички не ги мразеха.
- Хеей, загубеняци. Как е днес изметта на училището? - попита тя, докато си вземаше едно парче от пицата ни. Ех, защо не бяхме поръчали пай. С удоволствие щах да го забия в лицето й.
- Съжалявам. Мама ми каза да не разговарям с курви от петия километър. - казах аз имитирайки глас на петгодишно. Всички се засмяха освен Дийн.
- Ариана, не бъди толкова груба. Тя не е от петия километър... - възкликна той с поучителен тон.
- Ооо, благодаря ти Дийни. - каза Джиджи със сладникав глас и уви дългите си ръце около връта му. Странно бе, че изобщо знаеше името му.
- Хъм? А не, не се ласкай. Ти си от четвъртия. - заяви той докато ставаше от стола си. Всички го последвахме. - Съжалявам но мислим да си тръгваме. Тук замириса на печена гъска. - и я огледа от глава до пети, със съмнителен поглед. Всички, като колона от мравки, се запътихме към вратата на заведението. По пътя аз хвърлих една двайсетачка на масата.
Когато вече бяхме отвън, Микейла си отдъхна.
- Боже какво момиче.
- Нали. - възкликна Алън.
- Е, искате ли след половин час да се чакаме пак тук със скейтбордове, колелета и тн? - попита Уил.
- Съгласни. - със Савин отговорихме от името на останалите. Точно тръгвахме за да се приберем и да вземем атрибутите си за забавления, когато дръпнах ръката на Дийн, за да го спра.
- Благодаря, че наговори всички онези неща на проклетата кучка. - казах му аз. Гледах обувките си за да избягвам погледа му. Но, разбира се, той бе упорит. Хвана брадичката ми с два пръста и вдигна главата ми, така, че да виждам само неговите очи.
- Удоволствието беше изцяло мое. - каза той, с лека усмивка на лице, и тръгна. Чак сега осъзнах, че сме били само на дъх разстояние един от друг. А усещането от допира на пръстите му остави следа на наслада във вените ми още дълго-дълго време след като се изгуби от погледа си.