Историята На Вещицата Кучка

Глава 15

Беше топла лятна сутрин. Август. Първият учебен ден за децата от Калифорния. Тичахме по големия зелен двор. Подминавахме какички и батковци на по 15 години. Всички до един бяхме развълнувани.
- Ау, настъпи меее. - изскимтях аз.
- Извинявай. - отвърна ми момичето с красивите плитки. - Аз съм Микейла. - каза то.
- Аз съм Ариана. - отвърнах радостно и хванах краищата на поличката си, като направих нескопосан реверанс.
- Имаш много красива тиара. - каза притеснено момичето и хвана ръце зад гърба си.
- Знам. - отвърнах и махнах коронката си. Поставих я на главата на момичето с плитките. Тя се усмихна широко и ме прегърна.
- От тук нататък ще бъдем приятелки завинагиии...
Завинаги...
Завинаги...
Сълзите пак започнаха да се стичат по бузите ми и да размазват грима ми. Кайл ме беше настанил в скута си. Бях събула обувките си и бях притиснаха колене към гърдите си. Щом отново усети мъчителните ми ридания, той пак ме прегърна силно.
Всички се бяхме събрали в стаята на Кайл и плачехме. Само Алън не. Той сякаш беше толкова тъжен че дори не можеше да заплаче.
Зърнах през прозореца линейката и носилката покрита с тънък синьо-черен плат. Кайл също я видя и сгуши лице във врата ми. Никой от нас не можеше да понесе случката от преди... час? Не бе възможно да е минало само час. Стуваше ми се като цял един живот.
Савин влезе в стаята като побърза да изтрие от бузата си една неволно паднала сълза.
- Криминалистите дойдоха. - каза тя и изчака всички да излезем.
Щом слязохме долу при басейна не издържах. Имаше малки табелки с номерца навсякъде, точно като по филмите. Огромното петно от кръв бе най-ужасното нещо което някога бях виждала. Даже можех да усетя хемоглобинната течност все още полепнала по ръцете ми.
- Здравейте деца. - дойде при нас една жена, следвана от мъж на средна възраст с прошарена коса. Тя се наведе малко напред, сякаш за да сме на една и съща височина, въпреки че всички бяхме колкото или даже и по-високи от нея.
- Аз съм детектив Джоунс, а това - тя посочи към мъжа зад себе си - е детектив Купър. И ние имаме няколко въпроса към вас. - каза жената. Почувствах как ми кипва от вътре. Тя сякаш ни се присмиваше.
- Сега. - почна тя отново. - Кой пръв от вас видя трупа? - попита и сякаш знаеща отговора заби отровно зелените си очи в мен. Аз преглътнах и излязох една крачка пред другите, последвана от Кайл. Детектив Джоунс просто кимна одобрително.
- Къде бяхте по време на самото престъпление? - зададе първия си въпрос тя и сбърчи злеоформените си вежди.
- В стаята ми на втория етаж. - отговори бързо Кайл. Сякаш знаеше че не исках да говоря за това, и той пое топката.
- О значи ти си и собственикът. Мдобре. - каза детектива и записа нещо в черното си тефтерче.
- Какво ви накара да слезете долу? - продължи тя.
- Писъкът на Микейла. - отвърнах тихо. Всички насочиха погледите си към мен, но аз бързо забодох собствения си такъв в земята.
- Ясно. А да сте виждали някоя подозрителна личност на партито? - отново се чу неприятния глас на детектив Джоунс. Кайл поклати отрицателно глава, но аз не отвърнах. Спомних си черната сянка. Възможно ли бе...?
- Госпожице. Видяхте ли нещо подозрително? - попита жената отново, но този път по-грубо. Поклатих глава. Нямах намерение да разказвам на някакви непознати как неиндефицирана черна фигура която изчезваше зад дървета ЕВЕНТУАЛНО бе убила една от най-добрите ми приятелки.
- Госпожице ако премълчавате нещо, това може доста сериозно да се отрази на...
- Стига Гладис. - обади се мъжът на средна възраст зад колешката си. - Аз ще поема. - каза той и ми кимна да го последвам. Спогледах се с приятелите си, а очите на Кайл крещяха "Недей!", но това беше просто един детектив. Тръгнах след мъжа до отсрещната част на басейна. Той седна на един шезлонг. Минаха няколко секунди в мълчание и колебание. Най-накрая седнах на шезлонга до неговия.
- Басейнът е красив, нали? - попита ме инспекторът, сякаш бяхме седнали да пием чай в ранния следобед.
- Да. - отвърнах едвам чуто. Той погледна към мен и въздъхна.
- Много съжалявам за приятелката ти Микейла. - каза и ме погали по рамото, така както татко ме галеше. Аз просто кимнах. Не знаех как да реагирам. - Знаеш ли, когато бях на твоите години аз също изгубих приятел. В катастрофа. Той точно бе взел книжка и искаше да ми се изфука, затова решихме да се повозим. - господин Купър замълча, сякаш това да разказва отново историята му причиняваше болка. - В крайна сметка на края се събудих в някаква болнична стая, приятелят ми бе с разрязано гърло от счупено стъкло, а пияния шофьор - в затвора. Това което искам да кажа - пое си дъх мъжът, а аз го загледах с очакване. - е че отговорникът за смъртта на моя приятел влезе в затвора с доживотна присъда. Същата съдба може да застигне и убиецът на твоята приятелка. Просто ми кажи дали наистина видя нещо или не. - завърши той като ме погледна с мекота в очите. Сякаш можех да му се доверя. Но как беше възможно това? "Ами да, всъщност да, видях едно НЕЩО в тълпата от хора, чието лице никога не съм виждала и което може да се изпарява в нищото." Най-много да ме вкараха в някоя психиатрична клиника.
Насочих очи към тези на детектива и поклатих глава. Той въздъхна тежко, но все пак ми се усмихна.
- Добре. Вярвам ти. - една сълза се търкулна по бузата ми. - Хей не плачи. - опита се да ме успокои мъжът. - Приятелката ти сигурно вече е на небето. - каза той и посочи нагоре. - Освен ако не е била от онези провокативни тийнейджърки които непрестанно повтарят че Ада е по-хубав от Рая. - довърши той и се засмя леко. Аз също се подсмихнах и избърсах още две сълзи.
- Нее. Не беше такава. - отвърнах и шмръкнах два пъти с нос.
- Добре. Хайде да вървим при другите. - той стана от шезлонга и тръгна към противоположната страна на басейна. Последвах го.
- Добре ли си? - попита ме Савин щом се върнах при приятелите си.
- Да всичко е наред. - кимнах аз. - Къде са Алън и Уил?
- Алън отиде в банята, а Уил го придружи за да е сигурен че няма да се пробва да се самоубие. Знаеш, най-нормална съботна вечер. - каза Дийн със зачервени очи.
- Приятели, мисля че е време да си вървим. - обади се Сиси.
- Става късно, а и нямаме повече работа тук. - довърши Емили.
- Да, вие въвете. Аз ще поостана тук за малко.
- Аз също. - допълни Кайл към моя коментар. Всички останали си тръгнаха. Само ние двамата и още няколко разследващи полицаи останахме. Приближих се към водата на басейна и се загледах надолу.
- Кайл?
- Да?
- Видях сянката. - казах и се обърнах с лице към него. - В тълпата. - той видимо се напрегна.
- Сигурна ли си?
- Вече дори не знам за какво съм сигурна. - отвърнах и заплаках. Той ме прегърна и каза:
- Знам че ще е нахално, но може ли да пренощувам тази вечер увас? Не мисля че ще мога да заспя с мисълта за убийство в собствения ми дом.
- Да разбира се.
- Добре. Качвам се да си взема само някои неща и слизам веднага. - отвърна докато вече вървеше към стълбите за втория етаж.
Загледах се в голямата локва кръв. Почти успявах да видя тялото на Микейла и забодената във врата й кама. Още не можех да осъзная какво става. Не можех да приема факта, че вече нямаше да видя дразнещата й усмивка, или как ме затапва с помощта на Алън. Нито пък изражението и когато й организирах поредното парти изненада за рожденния й ден.
Докато си припомнях още наши спомени, усетих някаква болка в кръста. Докоснах мястото където хлад прониза кожата ми. И с учудване видях, че ръката ми е обагрена в червеникави следи. Постепенно започнах да разбирам че съм прострелята. Болката започна да се предава на всеки нерв в тялото ми. Очите ми запулсираха сякаш изскачаха и се връщаха обратно в орбитите ми. Залитнах и изгубих съзнание.
Последното което помня, бе водата, обагрена в прелестно розово.

♥︎Хей сладури♥︎
Исках да ви се извиня (не съм много сигурна😂) за сълзливите глави напоследък. Ако се надявате да свършат, от сега ви казвам - няма😂😂😂
Както и да е, исках също така и да ви благодаря за подкрепата ви и за това че харесвате историята🤗❤
МНОГО ВИ ОБИЧАМ
♡♡♡

🌙🌙🌙