Историята На Вещицата Кучка

Глава 4

- Ами значи ни трябва помпа.
- Много добре знам, че ни трябва помпа. Само дето баща ми е в командировка, а познай дали майка ми знае къде е прибрана. - ядно отвърнах докато разхвърлях целия гараж.
- Ами тогава измисли нещо, и то бързо. Няма да върви ти да ходиш след нас, а ние да се забавляваме.
- Добре, добрее. Аз могаа... - и в ума ми изскочи идея. - Мога да си взема ролерите! - и се запътих към шкафа където бяха прибрани.
- Ще те попитам нещо и искам да ми отговориш честно - от колко време по дяволите не си карала ролери. Защото не ми се иска да те водя в спешното отделение, защото си си ударила главата при падане! - отвърна Савин викайки.
- А ти да се сещаш друго решение на проблема, Госпожице Гении? - извиках в отговор аз. Тя ми се изплези, а аз само й се усмихнах. - Така си и помислих.
- Добре, добре. Взимай си скапаните ролери и да тръгваме.
Ето каква беше работата - след като се уговорихме отново да се срещнем в парка, но този път с колелета и скейтбордове, реших да си взема колелото. Но се оказа, че гумите ми са спаднали, за което ми трябваше помпа. А както вече разбрахте - помпа нямаше.
- Какво по дяволите е това? - попита Дийн щом се видяхме.
- Амии... Дълга история. Трябваше да си обуя ролери вместо да си взема колелото.
- Аз говорех за синините по коленете ти?
- Това е резултат от обуването на ролерите. - каза Савин мазно-мазно за да ме подразни. - Вече падна три пъти, но ми е интересно колко ще наброява бройката в края на деня. - продължи да се усмихва.
- Ха ха ха! Присмивайте ми се но аз вече му хванах... ААА! - и отново паднах, този път по лице.
- Номер четири. Забави темпото или цифрата ще стане трицифрена. - засмя се Савин и ми помогна да се изправя.
- Да, добре. Да направим кръгче на парка и после ще решим какво да правим. Хайде. - и тръгнах нерешително напред. Всички ме последваха като караха по-бавно само заради мен.
- Охх Боже. Не се влачете като мравки. Дайте ми малко време да свикна. Ще ви настигна. - скарах се аз по едно време.
- Сигурна? - попита Емили.
- Нямаме против да караме със скоростта на костенурка. - каза с весел глас Сиси, но единствените чувства които предизвика у мен бяха раздразнение и още раздразнение.
- Да сигурна. Ще се оправя и... - туп. Пето падане. За разнообразие, този път по дупе.
- Ар, предопредих тее! Хахаха. - весело се засмя Савин докато продължи напред с уейв борда си. "Кучка" помислих си.
Изправих се и продължих напред. Движех се бавно, но поне се наслаждавах на красивата зеленина, цветята... децата на по десет години които се пребиваха като мен. Поне не бях сама в излагането си. На няколко пъти се разминах със собственици на кучета, извели домашните си любимци на разходка. Всеки път се поспирах за да погаля малките пухкави приятелчета. Това че на няколко пъти щях да се блъсна в стопаните им, беше друг въпрос.
Наистина беше приятно да прекарам малко време на саме със себе си.
По едно време реших да поспра и да си почина на една пейка. Не бях предполагала, че карането на ролери може да е толкова трудно, но какво да се прави. Вече бях увеличила броя на паданията от пет на седем. Боляха ме места, които дори не подозирах че съществуват. Щях да падна и за осми път, когато тръгнах да се изправям, но две силни ръце ме хванаха секунда преди да ударя земята.
- Боже мой. - казах задъхано аз. Бях по стресната от факта че не паднах. Един кичур коса се беше спуснал над лицето и се опитах да го издухам настрани, но се оказа невъзможно.
- Спокойно. Държа те. - каза един непознат глас точно до ухото ми. Единственото което разбрах за спасителя си, беше че беше зад мен и беше момче. Може би на 17?
- Боже мой. - повторих аз още веднъж като глупачка. Момчето се засмя. Смеха му бе толкова красив. Имах чувството, че и аз мога да се разсмея, само защото той го направи.
- Хайде, ще ти помогна да се изправиш. - и той наистина го направи. " Най-накрая да срещна кавалер в живота си." помислих си. И щом се обърнах към него за да благодаря, единствената реакция на която бях способна, бе да ококоря очи. А като бонус ченето ми удари земята. "МАМКА МУ!" изругах на ум. Та дори моделите на Calvin Klein не бяха толкова секси.
- Боже мой. - изръсих за трети път. Ако имах бухалка щях да се халосам по главата.
- Защо повтаряш само това? Добре ли си? - с усмивка ме попита той. Не можех да му отговоря. Не можех да мисля. Бях като повреден компютър и точка. Имах чувството, че дори и пистолет да бяха насочили към главата ми, нямаше да ми пука. Нямаше да помръдна. Както не помръдвах от удивление. Беше възхитителен. Черна коса, сичи очи (сякаш ги бе откраднал от някое хъски), дори под тениската му си личаха мусколите му. Започнах да си представям тези мусколи в стаята си. Какво по-дяволите ставаше с мозъка ми?! Беше като крем супа!
- Аз... Да добре съм, поне така мисля. - и се загледах в синините по колената си.
- Радвам се. Не бива толкова красиво момиче да се наранява. - имах чувството, че освен мозъка ми, и белите ми дробове отказаха да работят. Той погледна в същата посока, в която и аз гледах до преди секунда. - Ноо, явно съм закъснял. Добре си се подредила. - и смръщи вежди.
- Мда, не съм карала ролери от няколко години. Явно съм забравила как се прави. - как можеше да съм талкова смотана. Да не знам как се карат ролери, въпреки че като бях на шест само това правех по цял ден. Как ли щях да стигна до приятелите си?
- До къде трябва да отидеш? - попита той, сякаш прочел мислите ми. Малко се учудих.
- До другия край на парка. - и посочих посоката в която се бях запътила.
- Искаш ли да те придружа... За да не падаш повече, разбира се. - учудих се още повече. Той изглеждаше сконфузен. "Как по дяволите момче като него може да е сконфузено заради нещо?" помислих си.
- Аз... Така де. - покашлях се. - Да моля. - и се усмихнах приятелски. Той също ми се усмихна. Мамка му, как исках да докосна тези меки устни. Но се въздържах. Хванах го под ръка и продължих към края на парка.
- Как се казваш? - попита ме той изненадващо по едно време.
- Ариана Блекбърн, на 14 години. Приятно ми е. - и подадох свободната си ръка. Той я стисна леко. Докосването му бе като вълшебно. Леки тръпки преминаха през цялото ми тяло. Залитнах, но не знаех дали е заради непохватността ми или от усещането от допира му. Но той ме крепеше на крака и ролери.
- Аз съм Джейкъб Мортенсен, на 16. Странно. Изглеждаш по-голяма. - каза със скептичен глас.
- Даа, често ми го казват. - засмях се. Наистина ми го казваха често. Както и на Савин. И на Дийн. И на всички от компанията ни.
Щом наближихме и видях приятелите си, спрях на място и го погледнах в очите. Тези възхитителни очи...
- Ами. Там са приятелите ми. - и посочих към пейката на която се бяха настанили. - Беше ми приятно да се запознаем Джейкъб. - ухилих се като идиот но ми се щеше да се разплача. Не исках да си тръгва. С него ми харесваше. Поседяхме така няколко секунди и само се гледахме. Когато се завъртях да си вървя, той ме хвана за китката и ме спря.
- Чакай, Ариана. Исках да те попитам... така де... - той гледаше в обувките си. Сега ме погледна в очите. - Свободна ли си утре вечер?
Сърцето ми заблъска в гърдите. ДА! ДА! ДА! Дори и да имах планове, отговорът пак щеше да е ДА! Но реших да си поиграя малко.
- Амии, мисля че да, но не съм сигурна.
- Може ли телефона ти? - попита той. Подадох му го и след като написа нещо, ми го върна. Телефонен номер.
- Пиши ми довечера. Да ми кажеш дали си свободна със сигурност...
Искаше ми се да закрещя от радост.
- Аз... Добре. Ще ти пиша. - усмихнах се.
- Ами добре. Аз трябва да тръгвам, тъй чее... До скоро. - помаха ми той с усмивка на лице, обърна се и си тръгна. А когато се уверих, че няма да ме чуе, буквално изкрещях от щастие.