Историята На Вещицата Кучка

Глава 16

- Боже, това ще ме побърка. - чу се някакъв далечен глас. Толкова далечен, че едвам го чувах. Като че на цял живот разтояние.
Усещах някакво ритмично пулсиране. Сякаш беше във въздуха. Или във вените ми? Мозъкът?
Мозъкът... Главата толкова ме болеше. Почти толкова, колкото всички останали части на тялото ми. Болеше ме дори да отворя клепачите си. Бялата светлина сякаш ми бъркаше в съзнанието. Повдигнах ръка за да покрия очите си, но веднага след помръдването на пръстите ми, чух рязко поемане на дъх и тежки стъпки. Някакво лице се надвеси над мен. Беше странно. Почти бях сигурна, че човека застанал пред мен е жена. Разпознах я единствено по дългата почти бяла коса която бе вързала на хлабав кок. Катранено-черните й очи се впиха в моите, сякаш искаха да прогорят плътта ми. Имаше необичайни черти на лицето. Не беше грозна, в никакъв случай, но не беше и красива по... по нормалния критерий за красота. На врата й висяха дузина странни ръчно правени колиета. Дрехите й бяха в бохемски стил. Беше толкова необикновена и...
И в този момент се усетих - и непозната.
Огледах се и видях че се намирам в някаква болнична стая. Опитах се да се изправя в леглото си, но убийствена болка проряза корема ми. Сякаш изпитвах най-тежките менструални болки на света. Само че по-лошо.
- Коя си ти? - изшепнах на чернооката жена. Тя само присви поглед и наклони глава. Сякаш гледаше току-що дисекцирана жаба и разучаваще органите й.
- Ккаво правиш тук? Какво правя АЗ тук!? - извиках този път. Жената, изглежда, изобщо не обръщаше внимание на виковете ми. Сякаш преди секунда не се бях разкрещяла в лицето й като истеричка.
Вратата на стаята ми се отвори бързо и някаква болнична сестра влезе.
- К-какво става тук? Защо съм в болница? Коя е тази жена? - попитах служителката, която бързо се придвижи до мен.
- Събудила си се? Но как е възможно? Все едно. Боли ли те? - попита ме тя, неотговаряйки на нито един от въпросите ми. Не знаех за кое пита, но тъй като всичко ме болеше, просто кимнах.
- Добре. Сега ще повикам родителите ти и приятелите ти. - тя излезе, а аз започнах да се гледам странно с белокосата жена. Тя все още не отделяше поглед от мен. Чувствах се неудобно с нея. Исках да и направя комплимент за косата, но през вратата влетяха майка ми и баща ми, Савин, Кайл, Дийн и останалите от групичката ни.
- Охх Ар, как се притеснихме за теб. - започна да ме прегръща майка ми, но изохках от болка и тя леко се отдръпна.
- Ана, какво се случи? - прегърна ме леко баща ми и се вгледа в мен.
- А-аз какво? Вие трябва да ми кажете. Какво се е случило? Защо съм тук? - този път огледах приятелите си. Видях че Микейла я няма. И си спомних. Локвата кръв, кинжала... Но не се връзваше. Последно помня, че говорих с някакъв инспектор, а заради това не се влизаше в болница.
- Ар. Простреляха те. - каза съвсем внимателно Савин. Прииска ми се да се засмея. А след това в паметта ми изплува и образа на басейна и как падам в него.
- Част от органите ти бяха повредени и се наложи донорна трансплантация. - каза майка ми. Изгледах я така сякаш беше луда. - Но спокойно. Вече всичко е наред.
- Ами да! Здрава си... - започна Сиси.
- Всъщност не точно. Но поне си жива! - довърши Емили. Напори ме смях, но не показах никакъв признак за такова нещо.
Медицинската сестра отново влезе за да ми донесе храна.
-Колко време съм спала? - зададох поредния си въпрос. Всички в стаята се спогледаха.
- Един ден. - започна Кайл. Усетих как гласът му ми бе липсвал през този един ден. - Което е...
- Което е нещо нечувано! - продължи развълнувано сестрата. - Попринцип възтоновяванията от подобен вид манипулации, като трансплантиране на органи, отнемат поне седмица. Особено имайки предвид и липсата на кислород при падането ти в басейна, от което е трябвало да изпаднеш в кома. Но ти не само че не изпадна, но и се събуди толкова рано! - пискливият и детски глас на сестрата почти ме стряскаше. Говореше така, сякаш това бе осмото чудо на света. - Това е просто невероятно. Неповторимо. Уникал...
- Напълно естествено. - беше прекъснато момичето от нечий глас. Този на бялокосата странна жена. Баща ми само кимна на сестрата да излезе отвън с него и майка ми. Момичето изпълни молбата и затътри сините си болнични чехли през стаята ми. Щом вратата се затвори с гръм, огледах въпросително всички в стаята без непознатата. Повдигнах очаквателно вежди, сякаш ги подканвах да ми кажат какво е станало. Какво става в момента. Но всички мълчаха.
- Ако очаквате аз да разказвам, то много се лъжете. Защото аз помня по-малко и от вас. Пак никаква реакция. Само Савин се раздвижи, като дойде до леглото ми и легна. Потиснах един стон от болка и я прегърнах. Тя отвърна със същото. Една миниатюрна сълзичка, от радост или мъка (вече не знаех), се спусна по бузата ми. Наистина ми идваше в повече.
- Кога ще мога? - странният глас на белокоската пак се разнесе из стаята.
- Три дена. - отговори й Дийн.
- Чакай, вие познавате ли се? - попитах ги аз.
- Не. Но щях да попитам същото. - отвърна той, като скръсти ръце и зарея поглед през прозореца на помещението. Чак сега забелязах, че бе вечер. От тук виждах съзвездието Орион и почти пълната луна.
Замислих се над думите му.
- Дори не знам коя е. - отговорих с насмешка. Очите на жената се присвиха в толкова плътни линийки, че едвам можех да видя границата на бялото и черното в тях.
Майка ми и баща ми се върнаха при нас с леко напрегнати изражения. Майка ми задържа вратата на стаята ми отворена.
- Може ли за малко да поговорим насаме с Ариана? - зададе реторичния си въпрос баща ми, като изчака всичките ми приятели да се изнижат от помещението. Стиснах силно Савин и отправих поглед към Кайл, преди да си тръгнат. Когато майка ми затвори тежката вратата, се оказахме само ние четиримата - аз, родителите ми и, разбира се, белокоската. Посочих я с пръст и погледнах баща ми с въпросителен поглед. Той въздъхна и сведе поглед към краката си. Продължих да соча, докато той отново не върна очите си към мен.
- Престани. Не на такива обноски сме те учили. - каза майка ми. Свалих ръка, но нямах начерение да спра да ги гледам въпросително.
- Ана... - започна Ерик Блекбърн. - Моля те не ни се сърди. Не го направихме за да те разтроим. - не ми харесваше на къде биеше.
- Искахме само да си в пълна безопастност. - продължи Джанин. Повдигнах въпросително вежди. Тя ме погледна решително и каза:
- Ар, това е леля ти Анастасия.
Пъвоначално ми се прииска да се засмея, но явно наистина не се шегуваха. Но... нали нямах други роднини. Само майка ми и баща ми. Това бяхме. Нямах нито лели, нито чичовци, баби или дядовци. И сега се оказваше, че всъщност са ме лъгали. Искаше ми се да ме беше заболяло малко повече, но покрай всички тайни и караници напоследък, бях свикнала с разочарованията.
- Добре. И? Защо е тук? - направих се на безчувствена. Лицата на родителите ми ми подсказваха, че не съм се справила добре с опита си, но не ми пукаше.
- Спасих ти живота. Пак заповядай. - каза... леля ми. Ъгх, беше странно дори да си го мисля. Въпреки че започвах да разбирам от кого бях наследила сарказма си.
- Да бе повярвах ти. И как по-точно, ако мога да попитам? - лицето на белокоската леко се напрегна в знак че ходех по ръба на нервите й. Погледна към родители ми, като че искаше разрешение да направи каквото и да е, но преди да получи дори и едно кимване, тя застана в средата на стаят и разпери широко ръце.
И... и започна да ЛЕТИ! Беше затворила очи и се рееше във въздуха. От нея сякаш започна да се носи някаква приглушена светлина, а косата й като жива се зарея около нея.
Усетих как целия ми кислород бе напуснал дробовете ми. Или сънувах, или трябваше да ми спрат болко-обезболяващите. 99,99% бях сигурна, че причината за това не се крепеше на безцветна корда и специални живи ефекти. Та НАИСТИНА летеше. Молята леля можеше да лети!
След малко тя отвори очи и започна да се спуска бавно надолу. Светлината спря, а косата й сама се нави на кок както преди. Пристъпи към леглото и хвана ръката ми. Цялата изтръпнах и исках да се отдръпна но... не исках? По-скоро не можех. Осъзнах, че все още не дишах. Поех си дълбоко дъх и погледнах черните й очи.
Тя за пръв път показа топла емоция, като ми се усмихна и вдигна ръка да ме погали по бузата.
- Ариана. Аз съм вещица.