Историята На Вещицата Кучка

Глава 10

Щом се прибрах удома, веднага се заключих в стаята си и си пуснах музика - Lucky I got what I want на Jungle. Сълзите отдавна вече бяха пресъхнали, но мисълта за това, че наистина полудявам, ме караше да... полудявам. Да ми се привиждат такива неща не беше нормално.
Реших да си поцъкам на телефона. Видях, че имам съобщение от Джейкъб което не съм прочела. Отворих го.

Джейкъб: Хей Ариана. Искаш ли да се срещнем довечера?

Беше изпратено днес в 10 сутринта. Имайки предвид че беше 19 часа и че не бях в настроение, явно нямаше да се виждаме. Попитах го дали вместо днес, иска да се срещнем утре. След две минути висене на телефона, най-накрая той ми писа че приема. Малка усмивчица пробяга по устните ми.
Изобщо не ми се говореше с хора, били те и родителите ми. Но къркорещият ми корем ме принуди да сляза на вечеря.
- Хей коте. Как си прекарахте деня? - попита ме мама докато бъркаше нещо в тигана на котлона.
- Страхотно. - възкликнах с весел глас. Не исках да ги тревожа, като им кажех че дъщеря им има проблеми с мозъка.
- Радвам се. Междодругото съм ви донесъл подаръци. Искате ли си ги? - попита ме тате докато оправяше масата за ядене. При мисълта за опаковъчна хартия и някоя нова дрешка, очите ми светнаха. - В багажника на колата са. - уточни той. Затичах се към антрето, обух си нещо набързо, грабнах ключовете на колата и изхвърчах през входната врата. Отворих багажника и не повярвах колко торби имаше в него. Сигурно поне 10. Грабнах по 5 във всяка ръка, едвам затворих капака и тръгнах към къщата. И тогава пак го видях. Същата фигура. Пак ме наблюдаваше. Само дето този път не си тръгна. Стоеше на отсрещния тротоар и се взираше в мен. Или поне така аз мислех. Виждах само черните очертания. Май че човека беше със суитшърт? Да, да беше. Боже, пак ли привидение или това в което се взирах беше истинско? Знаех, че трябва да бягам, но нали съм си тъпичка, та реших да си побъбря с тоя тип.
- К-к-кой си ти? - извиках със запъхтях глас, така все едно съм пробягала няколко километра. Никакъв отговор. - За-ащо ме следиш? Какво съм ти направила? - отново нищо. И както предния път, той се запъти към едно близко дърво, мина зад него и от другата страна вече го нямаше. Май че тоя обичаше да прави фокусите си зад дървета. Ококорих очи, въпреки че като се замисля, това не трябваше да ме безпокои. Все пак го виждах за втори път днес. Вече ставаше нещо нормално.
Изтичах отдругата страна на пътя и надзърнах зад дървото. Но там, както и предполагах, нямаше нищо. Поседях така няколко минути съзерцавайки празното пространство и най-накрая реших да се прибирам.
- Защо се забави толкова много? - попита ме мама.
- Торбите са много. Беше ми малко трудно. - излъгах аз. Мразех да лъжа, но ако й кажех истината тя щеше да помисли че я лъжа. Каква ирония само!
Седнахме да вечеряме. Ризотото с гъби което мама бе приготвила, беше вкусно, но не достатъчно че да ме откъсне от мислите ми. Този човек...
- Еее ще гледаме ли подаръци? - попита ме тате. Кимнах в знак на одобрение. На края се оказах с нови кецове Converse, нова електронна книга с качени някои от любимите ми четива и компютър MAC. Да не забравяме и калъфът за телефон с името ми изписано на гърба. След като благодарих на баща ми няколко пъти, се качих в стаята си. Оставих подаръците си на бюрото, а след това реших да си лягам. Измих си зъбите, вързах косата си на кокче и се намърдах под завивките. И точно когато се бях унесла, телефонът ми иззвъня. Заклех се да убия гадняра който ми звънеше в 2 през нощта. Уил. Ти шегуваш ли се?!
- Майната ти кучи син! Ти да не си просиш екзекуцията? - изръмжах в слушалката.
- Ариана не се шегувай. Какво ти стана днес.
- Не можа ли да ми се обадиш няколко часа по-рано.
- Можех но щеше да ми затвориш, а когато си сънена вдигаш телефона по навик. А сега казвай - какво ти стана днес. Знаеш ли че Савин и Кайл цяла вечер ми звънят на пожар?! Едвам ги укротих.
- О Боже. Нищо не стана. Просто видях някакъв човек и това е.
- Я стига. Тия ги приказвай на баба ми. Не можеш да се шокираш така просто заради един човек. Мамка му, Ариана, изплюй проклетото камъче.
- Добре, добре. Човека гледаше към нас. И...
- И... - подкани ме той.
- И знам колко странно ще прозвучи, но после той просто изчезна. Знам, че е невъзможно, знам, че откачам и определено знам, че мозъкът ми си прави шибани шегички с мен, но... наистина го видях. Откачено е, да... - продължих да се обяснявам но той ме прекъсна.
- Не Ар. Не е откачено. Нямаш си представа колко щастлив и тъжен съм в момента. - каза той задъхано и затвори. Какво по дяволите трябваше да значи това?
В крайна сметка заспах не след дълго, след разговора ни. Отново сънувах кошмара. Само че този път... Видях око! Да, видях окото на нещото което ме гонеше! Но... не. Не беше нормално. Да, ирисът му бе син. Морско син. Невероятно син. Но останалата част от окото му, бе цялата бяла. Нямаше зеница. Какво? Та как бе възможно това? Око без зеница не съществуваше, нали? И също така... Ирисът бе триъгълен? Моля?! Добре, това вече беше прекалено!
Събудих се насила. Ударих умруци в матрака и станах. Щах да правя каквото и да е, само да ме изтръгнеше от странният ми живот който сякаш беше разбъркан с миксер. Часа бе 8:11. Супер, значи вече можех да си пусна музика. Изслушах цялата си листа в Spotify. След това реших да почета от новия електронен четец. Преполових "Академия за вампири" на Рейшъл Мийд, а когато отново погледнах часовника, стрелките показваха 17:05. Вече трябваше да се приготвям за срещата си.
Измих косата си и я изправих с преса. Този път нямаше да нося рокля, затова си облякох сини скъсани дънки и тениска на Nirvana.
Когато пристигнах на уговореното място, Джейкъб вече ме чакаше там.
- Здравей. - каза той.
- Здрасти. - усмихнах се и го прегърнах - Е, какво ще правим.
- Не знам, надявах се ти да имаш план. - отвърна той и двамата се засмяхме. Загледах се в очите му. Тези красиви, морско-сини... Чакай, морско-сини ли? Загледах се по-внимателно. Този цвят беше неповторим. И точно този цват очи сънуваш снощи. За малко да изпищя но сложих ръце на устата си. Беше малко трудно да ги сравняваш, но като се апстрахираме от формата, те бяха напълно еднакви.
- Ариана добре ли си? Какво става? - попита ме той загрижен. Не исках дори да допускам нещо подобно. Но пък бях сигурна. "Хайде Ариана. Просто кажи че не си добре, тъгни си и разкажи на Уил и другите!" крещеше съзнанието ми. Но тялото просто не ме слушаше.
- Всичко е наред. - на лицето ми се появи усмивка. Само дето не беше моята. Нещо ме контролираше. Хванах ръцете му (не по съзнателно желание) - Хайде да гледме някой филм. - предложи момичето което трябваше да съм аз, но не бях. Отвътре крещях, а отвън само гледах завоелиращо.
Той ми се усмихна. Гледахме някакъв филм, който дори не ме интересуваше. През цялото време мозъкът ми работеше на пълни обороти, но още не можех да сглобя пъзела в главата си.
Джейкъб настоя да ме изпрати до унас. Съгласих се. Щом слязох от колата му и стъпих на алеата пред дома ми, се почувствах МАЛКО по-сигурна. Още няколко минути и щях да се погрижа за всичките си проблеми.
- Лека. - викнах аз набързо и пратих въздушна целувка, след което тръгнах към къщата, като му обърнах гръб.
- Лека. Ще ти пиша. - извика Джейкъб зад мен. В отговор аз само вдъгнах палец над главата си така че да ме види. Чух как колата му потегли. Леко извърнах глава, колкото да съм сигурна че е завил зад ъгъла, и щом видях че вече го няма, извадих бързо телефона от задния си джоб и набрах последния номер с кого бях разговаряла. Вдигна на второто позвъняване. Преди да съм чула каквото и да е от слушалката, аз твърдо заявих:
- След 30 минути се чакаме у вас. Кажи и на другите. - и затворих.