Историята На Вещицата Кучка

Глава 9

От страната на сънищата ме изтръгна тряскането на входната врата. И както всяка вечер от петък насам, сънувах същия кошмар, И КАКТО ВСЯКА ВЕЧЕР, продължи малко повече от предната нощ. Вече ми омръзваше, а и не се наспивах. Ставаше повече дразнещо, отколкото страшно.
Ръката му ме прегръщаше. Усещах ритмичното му дишане. Успокояваше ме. Размърдах се, но той затегна хватката си. Сгуши нос във врата ми. Няма да лъжа - чувствах се дяволски добре. Вдишах дълбоко аромата му. Искаше ми се да остана така завинаги, но любопитството ми, от това кой е влязъл вкъщи, бе по-силно. Избутах го и се изправих. Часа беше 6:12. Доста рано. Все пак минах с четката си за коса няколко пъти през кафявото гнездо намиращо се на главата ми.
- Защо ставаш толкова рано? - долетя тихия сънен глас на Кайл.
- Чух някой да влиза през входната врата. Само ще проверя и се връщам. - отворих вратата на стаята си и излязох в коридора. Усетих тръпки да преминават през дясната ми ръка. Точно там където той ме беше хванал.
- Ще дойда с теб... За всеки случай. - каза Кайл, учудващо разсънен. Нямах сили да споря с него. Просто продължих по коридора и заслизах по стълбите, а той ме следваше.
Щом стигнах кухнята, чух кафе машината да бръмчи. Странно. Явно не беше мама, защото тя обичаше кафето си към 10 часа. Но пък познавах един човек който пиеше кофеин само по ранни зори. И след малко го видях. Наистина не повярвах на очите си.
- Тате! - извиках весело и се хвърлих на врата на баща ми.
- Ана! - възкликна. Той така ми казваше на галено от Ариана. Не разбирах защо просто не ме наричаше Ар или нещо такова, като всички други, но не ми пукаше. А и прякора беше сладък.
Отдръпнах се от него.
- Ти нали каза че се връщаш след два месеца? Малко преди Коледа? - попитах го.
- И да изпусна рожденният ти ден? За нищо на света. Може би след това ще ми се наложи още няколко дена в Япония, но за Коледа ще съм си тук. - каза той и ме целуна по бузата. Много се радвах че отново си е удома. Той се прибираше рядко, затова и бях толкова щастлива. Отново го прегърнах. Момента беше нарушен от гласа му.
- Ъмм, Ана, ще ни запознаеш ли? - попита той с почуда. Обърнах се и видях Кайл който стоеше по средата на стаята с ръце в джобовете и се чудеше какво да направи. Чак сега забелязах колко разрошена бе косата му... и колко секси вид му придаваше това. За малко отново да попадна в капана на очите му.
- А да! Тате това е Кайл. Нов съученик. Кайл това е баща ми Ерик.
Двамата си стиснаха ръцета.
- Приятно ми е да се запознаем господин Блекбърн. - усмихна се Кайл.
- Ха, Ана! Най-накрая си си намерила свестен приятел. От кога ходите заедно.
Баща ми беше бизнесмен, не психолог. Никак не го биваше с чувства на хората. Още се чудя как е намерил мама.
Двамата с Кайл се спогледахме и почервеняхме целите. Все едно бяхме големи ходеши домати.
- Нее ние не... Имам предвид, че не сме... - започна той но аз го прекъснах..
- Така де, ние сме само приятели. Дружки, amigos и тн. Аз... Както и да е. Нищо не случва между нас. - засмях се фалшиво.
- Ариана, какво правиш толкова рано... - чух гласа на майка ми, но точно тогава тя изникна зад ъгъла и видя баща ми.
- Азз, така де, ние ще ви оставяме. - казах аз знаейки че ще се натискат поне 10 минути.
- Не, не. Ние ще отидем в спалнята. Не се тревожете. - отвърна баща ми и двамцата набързо се изнизаха от кухнята.
- Амии. След като сме станали, едва ли ще заспим отново тъй че... Гофрети и кафе? - попитах Кайл докато вече вадех съставките за смес за гофрети.
- Аз ще направя кафето. - каза той и се зае със задачата си.
След половин час вече се плюскахме като прасенца. Смеехме се и си приказвахме.
- Чакай, чакай. Какво? Ти сериозно ли ми говориш. - попитах го аз. Той само кимна докато отпиваше голяма глътка кафе. Точно ми разказваше как чичо му купил нова кола на леля му, само дето била с ръчни, а леля му можела да кара само автоматик. И понеже не знаела как да я управлява, замалко не блъснала чичо му, но пък за сметка на това ударила колата пред нейната.
- Повечето ми роднини са малко странни. По-скоро луди и забавни. Някой ден ще те запозная с всичките.
За няколко секунди целия разговор се промени. Да ме запознае с цялата му рода ли? Но просто приятелите на се запознават с целите семействата на другият!
- Да. Може би някой ден. - казах тихо аз, навела глава.
- Какво има? Да не казах нещо лошо?
- Не не. Разбира се че не. Просто... Аз нямам много роднини. Само една баба и един дядо. - смотелевих някаква лъжа набързо. Не че не беше вярно.
- Съжалявам. Не трябваше да ти разказвам толкова много. - отвърна и сложи ръката си върху моята. Не можех да дишам и май че сърцето ми пропусна няколко удара. Погледнах го в бездните, или така наречените очи. Какво ми причиняваше това момче? Болката в гърдите ми беше повече от физическа. Та аз си имах друг, забога!
Бързо се изправих от високите столчета на които бяхме седнали.
- Аз щее... Ще отида да събудя другите. А и останаха още гофрети. - знам, знам, обяснението ми куцаше, но поне измислих такова, а не зациклих изцяло.
Затичах се по стълбите. Влетях в стаята си.
- Ставайте. Днес няма да спим до обяд. Ще измислим нещо за правене, тъй че ако не искате да се влачите след мен на места които само на мен ми харесват, по-добре си размърдайте задниците.
След много опити и няколко обиди, най-накрая замъкнах приятелите си в кухнята. Кайл още си стоеше на столчето, стискаше кафето си и гледаше в една точка. Щом ни видя, на лицето му грейна усмивка.
- 35 минути. - каза той.
- А какво? - попитах.
- Успя да ги събудиш за 35 минути. Поздравления. На мен ще ми трябва поне час. - уточни и направи гримаса. Дийн седна направо на острова в средата на кухнята, точно срещу Кайл.
- Не нямаше да ти трябва. Просто Ар не може да прави нищо като хората. - подхвърли той а аз му се изплезих. Взех една гофрета и я метнах към него. Той я хвана с уста, така както куче хваща фризби.
- Явно не само кучешкия мозък си наследил, но и поведение. - Савин се подсмихна и ми даде пет.
- Добре, сега да закусим и да обсъдим днескашния ден. - предложи Алън и се настани до Кайл.
След като закусиха и се нальокаха с кафе, решихме да отидем до зоопарка. Не помня кой предложи, но всички одобрихме плана. Разбрахме се да се видим на входа на зоопарка след час и половина. Щом ги изпратих до входната врата, се затичах към банята за да си взема един бърз душ. Облякох си черни лепнати дънки и бяла тениска. Изглеждах обикновено, но на мен това ми отиваше. Косата си направих на две ниско вързани опашки. Бях като някоя първокласничка. Сложих си руж, спирала и гланц, обух се и тръгнах.
Да не повярва човек, но пристигнах първа. Когато и другите дойдоха си купихме билети и влязохме. Обичахме да се правим на десетгодишни хлапета. Особено аз. Правех се на дете, никога не виждало тигър или папагал. Подскачах и плясках с ръце. Другите също. По едно време ме заболяха краката от дългото ходене и се качих на конче на Дийн. Снимахме се в идиотски пози, когато бяхме в сектора за птици, аз и Савин започнахме да пеем фалшиво и ги разкрякахме всички животинки. Накрая на разходката решихме да си вземем сладолед и седнахме на една пейка.
- На мен ми харесаха най-много гепардите. - изкоментира Емили.
- На мен ленивците. - допълни Уил.
- Не се и съмнявам. Приликата ви е очебийна. - казах с лъжица в устата. Русокоското смачка салфетката си от сладоледа и ме замери с нея. Аз му отвърнах като го полях с капачка вода. Може би щях да продължа войната, ако не бях видяла черна фигура да се скрива зад едно дърво. Бях сигурна, че до сега наблюдаваше нас. Плашещото бе, че не точно се скри зад дървото, а по-скоро видях как минава зад дървото от едната страна, но от другата го нямаше. Нали знаете, като по филмите. Сякаш се разтвори в нищото. Явно бях пребледняла от тревога.
- Ар, Ариана! Какво става? - попита ме разтревожен глас. Беше Кайл. Щом го погледнах сякаш се почувствах малко по-добре. В безопасност. За жалост ефекта не изтрая дълго. Пак обърнах глава към "мистериозното дърво което кара хората да изчезват".
- А-а-аз видях нещо. - отвърах със смаян глас.
- Ар, какво видя? Добре ли си? - попита ме Микейла. Още гледайки към мястото на фигурата, казах:
- Не. Не съм. Хайде да си тръгваме. - станах и тръгнах към изхода на зоопарка. Дори не ги изчаках. Сълзи напираха в очите ми.
Мисля, че бях почнала да губя разсъдака си.