Историята На Вещицата Кучка

Глава 2

Преди години смятах, че единственото на което е способна майка ми, когато ми е бясна, е да ми се разсърди за половин час и след това да се гушнем приятелски, в знак, че сме се сдобрили. Преди години. Сега ламя, която иска да те изяде жив, бледнееше в сравнение с нея.
- Бих те удушила със собствените си ръце, но не мисля, че ще е достатъчно наказание. - чу се меденият глас на Джанет Блекбърн. В момента ми се искаше да бях отишла със Савин в нейната къща и да бях пренощувала там. Събух кецовете си в антрето и навлязох в хола. Там майка ми се беше настанила в любимото си Шерлок- Хоумско кресло в цвят каки, което беше подарък  за баща ми, но тя окупира. Беше само по халат, а сравнително късата й руса коса се беше разстелила по раменете й. За жалос в момента не бях сигурна дали очите й бяха зелени, както обикновено, или по-скоро червени от гнева й.
- Къде беше? - ахх колко пъти бях чувала тези думи.
- Навън с приятели. - отговорих простичко аз. Вече си бяхме изградили нещо като сценарий в подобни ситуации. Сега тя трябваше да попита:
- Аха. И къде по-точно? - не че не го очаквах, но пак ме издразни спокойния тон с който тя водеше разпитите си.
- На купон, щом си толкова любопитна. - отидох до хладилника за да си взема бутилка ледена вода.
- Знаеш ли какво се питам точно в момента? Първо колко алкохол сте изпили, но предполагам, че и това ще ми кажеш след малко, а второто е как може да се държиш така нагло и нахално след като си загазила толкова сериозно? - попита тя, като завърши тирадата си с викане.
- Съжалявам, че съм млада и искам да си живея живота. Ще се поправя! - извиках аз в отговор. Тя с два пръста хвана носа си точно между очите. Наистина изглеждаше изморена. Поне късния час беше в моя полза.
- Добре Ариана, кажи ми: заради момче ли го правиш? Излизаш навън без дори да се обадиш, връщаш се посред нощите, след това се превръщаш в "Госпожица Нахалитет", на всичкото отгоре пиеш. Какво ти става напоследък?
- Като за начало престани да използваш израза нахалитет. Аз си го измислих и запазих авторските права. И не го правя заради момче. Никога не бих паднала толкова ниско. - исках да продължа ,но, разбира се, тя реши да ме прекъсне.
- Добре. Щом не е заради момче тога възможно ли е да е заради... Не знам, момиче? - изражението й се смекчи.
Исках да продължа речта си, но се сепнах.
- Момиче ли? Какво имаш предви... - и тогава зацепих. Пригответе се за най-ужасното нещо което майка може да попита дъщеря си. - Чакай. Ти току що да не би да ме попита дали не съм ЛЕСБИЙКА?! Знаех, че някой ден ще навлезеш в критическата и ще полудееш, но не знаех, че вече си в нея. - изкрещях на един дъх аз и се затичах към стаята си на втория етаж.
- Не Ариана, почакай. Ще поговорим утре.
Но аз нямах намерение да говоря с нея нито утре, нито друг ден. По дяволите, кой пита детето си такива неща. Да, до сега никога не бях имала гадже, истина си е, но аз си бях съвсем нормална хетеросексуална тийнейджърка.
Щом влязох в стаята си, затръшнах вратата и се проснах на леглото като чувал с катрофи. Пуснах телевизора на музикалния канал и го оставих само да бръмчи за фон. След пет минути, прекарани в размисли за това колко е сбъркан живота ми, реших да си лягам. Отидох до банята, измих си зъбите, намазах лицето си с един от поредните кремове които майка ми обичаше да ми купува, вързах косата си на кок (заради дължината й така ми беше по-удобно да спя) и се върнах в стаята си. Реших тази вечер да не хващам книгата, въпреки че често стоях до три през нощта за да чета. Изгасих лампата, но само намалих звука на телевизора. Надявах се да сънувам нещо хубаво. Например градина на феи, където красиви бални рокли, като тези на принцесите на Дисни, се носят във въздуха и аз мога да си избера една от тях. Когато бях малка баба ми така ме приспиваше. Боже, как ми липсваше тази жена. Само тя от всички ме разбираше.
И наистина, още преди да се усетя вече сънувах. Ех, де да беше красивата градина. Но нее, точно в края на този не усобено приятен ден, аз трябваше да сънувам кошмар. А той беше така реалистичен. Тичах по улицата на която живеех, но не беше нормално. Беше тъмно, не се чуваше нито звук. Само моето запъхтяване от тичането нарушаваше тишината. И... от някъде идваше странна оранжева светлина. Дап, и това влизаше в списъка със странности в този сън. Реалното ми аз не разбираше нищо, но "аз" от съня знаеше че бягам от нещо което искаше да ме убие. Не, поправка: унищожи. Исках да видя нещото което ме гонеше. Да видя от къде се лееше на талази тази омраза. И точно започнах да завъртам главата си назад, за да видя преследвача си, когато... всичко изчезна. А единственото което вече виждах беше едно безкрайно и черно нищо.