Историята На Вещицата Кучка

Глава 11

Всички други вече бяха пристигнали. Не минаха и 3 секунди след като почуках на врата, и тя вече беше отворена. Уил само подаде ръката си навън и ме дръпна вътре. Затресна вратата. Тръгнах по коридора към хола където вече чувах гласовете на приятелите си. Щом ме видяха, Кайл дори не изчака да кажа "Здрасти" а направо ме прегърна. Имах чувството че смачка белите ми дробове. И останалите ми органи. Отвърнах на прегръдката.
- Кайл, не мога да дишам. - измънках едвам едвам. Гласът ми заглъхна, понеже той ме беше притиснал плътно до гърдите си. Отдръпна се малко от мен, колкото да ме погледне в очите, обхвана лицето ми с длани, вгледа се мило в мен и отново ме прегърна.
- Добре ли си? - попита ме когато пак се отдръпна. Пипна челото ми за температура но аз отместих ръката му.
- Добре съм, спокойно. Не преигравай.
- Да не преиграва ли? Моля те, кажа ми че се шегуваш. Звъниш на Уил в десет часа вечерта, за да му кажеш че трябва да се видим спешно. Да споменавам ли и поведението ти от вчера? - почти извика Савин. Леко трепнах и се настаних на дивана до нея. Хванах ръката й.
- Успокой се. Вдишай...
- ...издишай. - довърши тя.
- Сега разказвай. - каза Дийн докато Уил и Кайл се настанявана на два футьойла. И аз си изпях всичко. Кошмарите, сянката, окото от съня и това на Джейкъб. Речта си завърших, навела глава надолу с едва доловим глас. Не съм си и помисляла че ще ме е толкова срам от приятелите ми. Савин още държеше ръката ми и я стискаше. Уил беше хванал главата си с ръце. Щом спрях да говоря той ме погледна и се засмя тъжно.
- Знаех си. Боже, знаех си. - и продължи да се смее. Той отвори уста за да продължи, но Микейла го прекъсна.
- Не. - твърдо заяви тя.
- Но... - почна той отново.
- Тя ти каза не. Точка. - гласа все едно не бе на Савин. Толкова ледено-студен.
Сълзите вече бяха на границата да се отронят от очите ми. Алън седна от другата ми страна и ме прегърна успокоително. Нямаше да плача пред тях. Аз не бях лигла, а боец. Нещо толкова глупаво не можеше да ме слони. Започнах да мигам очестено за да не се разплача.
- А кога? - попита Кайл. Гласът му не беше ядосан, а по-скоро отчаян.
- Когато му дойде времето. - каза Сиси.
- Скоро. - отвърна Емили.
- За какво говорите? - попитах аз объркано.
- Не е важно. Спокойно, ако трябваше да знаеш, щяхме да ти кажем. - прошепна ми тихо Алън.
- Моля. Това ли е отговорът който ще получа. "Не е важно, спокойно." Не може да изживявам нещо подобно и вие да не ми споделяте каквото и да е. - бях бясна. Вярваха ми, но не можеха да ми се доверят. Освен ако... - Не ми вярвате, нали? Мислите ме за откачалка. - този път не успях да се сдържа. Бузите ми се намокриха. Не исках да се излагам повече. Тръгнах към входната врата.
- Ариана вярваме ти! - изкрещя някой зад мен. Не разпознах гласа а и не исках да знам кой ми вика.
Щом излязох на улицата сякаш не знаех къде съм. Ох, как трябваше да се прибера до унас? Изобщо как дойдох до тук?
- Ариана чакай! - извика Кайл след мен.Не исках да мисля за каквото и да е и категорично не ми се говореше с него.
Повървях малко. Трябваше да се овладея. "Добре, значи и приятелите не ми вярват. Кой остава в такъв случай... ъм, никой." Явно щеше да се наложи да си запиша час за очен лекар за утрешния ден. Или пък направо за психолог.
Черната сянка се появи пред мен. Ей така, от нищото. На около 40 крачки разстояние. Спрях да ходя и се заковах на място.
- О, хм, здравей. Виждаме се за трети път. Вече направо сме си приятели. - засмях се напрегнато. Никаква реакция. Абе тоя не можеше ли да говори? - Приятелите ми ме мислят за луда заради теб. Таа... ти истински ли си или просто си някаква заигравка на мозъка ми? - фигурата беше пъхнала ръце в джобовете на суитшъра си. Сега извади едната. Държеше нещо. Не виждах добре, но май че бе... Нож!? Сянката тръгна към мен с бързи крачки. Дъхът ми спря. Заотстъпвах назад, но бях прекалено стъписана. Извиках силно. Много силно. Надявах се някой да ме чуе. Паднах на тревата пред една къща, запълзях назад. Но на какво ли се надявах. Сигурно до секунди щях да съм мъртва, а проклетото ми тяло щеше да бъде намерено чак на сутринта. Надявах се на погребението ми да няма много хора, да пуснат някоя хубава песен или нещо такова. Вече даже си го представях. И докато си мислех, нещо зад мен изръмжа. Сянката се спря на няколко крачки от мен и изчезна така, както се и бе появила. Обърнах се и видях Кайл който точно се навеждаше до мен.
- Боже Ариана, аз... - започна той но аз го прекъснах като го прегърнах силно. Измънках само едно "Благодаря ти" в ухото му. Прегръщахме се поне 5 минути. Тогава другите дойдоха. Помогнаха ми да стана и се върнахме в къщата на Уил. Сложиха ме да легна на дивана (не по собствено желание). Всички без Кайл се изнесоха в кухнята.
- И ти го видя, нали? Сега ми вярвате?- попитах в тишината. Видях как той само кимна. Изпаднах в изтеричен смях и покрих очите си с ръце. - Божее, сега се чувствам с 1/10 по-добре. - и продължих да се смея. Ама аз наистина си откачах. Кайл дойде до мен и седна на дивана.
- Как се чувстваш след... това, което преживя? - повдигнах вежди подигравателно - Да, вярно. Тъп въпрос.
- Защо ми се случват такива неща? Аз съм просто едно обикновено момиче. Нищо повече.
- Нямам идея. - отвърна той зареян в нищото.
- И двамата знаем че лъжеш, нали? Хайде кажи ми. Все пак имам някакво минимално право да знам.
- Нямам идея. - повтори той като развален робот. Въздъхнах и затворих очи. Неусетно съм се унесла и съм заспала. И познайте какво сънувах - същия сън.
Събуди ме ароматът на кифлички. Отворих очи и видях че съм в нечия спалня? Ако съдех по снимките и колко беше разхвърляно, бях в стаята на Уил. Слязох в кухнята. Всички говореха за нещо, но аз ги прекъснах.
- Добро утро госпожо Хейн. - поздравих аз майката на Уил която се суетеше край фурната. Щом ме видя тя се усмихна и ме прегърна.
- Ариана, здравеей. Как си тази сутрин? Разбрах какво ти се е случило снощи. - попита ме тя и ме хвана за раменете. Смъщих чело и погледнах Уил.
- Да, тази сутрин съм по-добре. Благодаря че попитахте. Благодаря и че ми позволихте да преспя в дома ви. - усмихнах се мило. Тя се качи на горния етаж като ни остави, а аз нападнах курабийките които тя току-що бе изпекла. След няколко минути мълчание, аз изтърсих:
- Вече ме чухте. По-добре съм. - долових едновременна въздишка от всички. Щом се натъпках до степен "вече направо ми се гади", ги попитах:
- Трябва ли да моля за обяснения или ще постъпите мъдро и сами ще ми кажете? - с две ръце се подпрях на кухненския плот. Савин се приближи. Не ми харесваше поведението й. Сякаш стъпваше на пръсти около хищник. Изгледах я на кръв което само я накара още повече да внимава.
- Ще те заведем увас. - зачаках да продължи, но явно това бе всичко което щях да чуя. Изхъмках одобрително. Тръгнах към вратата, но като видях че никой не ме следва, се обърнах.
- Хайде. - махнах с ръка и продължих да вървя.
Когато пристигнахме на алеата пред дома ми, Кайл ме дръпна. Явно искаше да ме прегърне или да направи нещо по-сериозно, но аз го отблъснах. Щеше ми се да можех да му се разкрещя, да му покажа, че когато хората на които имам най-много доверие, не ми казват нещо важно, мен ме боли. Щеше ми се. Но не можех да му го причиня. Не и на него. Само леко поклатих глава и тръгнах по алеата. Щях да почукам но точно в този момент вратата се отвори широко. Пред мен застанаха майка ми и баща ми.
- Ана, хайде. Трябва да поговорим. - подкани ме баща ми. Погледнах за последно към приятелите си, които ме зяпаха от тротоара. Впрегнах цялата си сила и прекрачих прага.