THE DEPRESSED SINGER (BG)

[1]Анди...Депресираният

За себе си мога да кажа пет изречения.

Казвам се Анди.

На 17 години съм.

Мразя живота си така, както метълите мразят чалгата.

Обичам го така, както вегетарианците обичат месото.

Когато видя кръвта си течаща от китките ми и падаща по белите чаршафи, ми ставаше някак по- добре, защото съм се освобождавах от вътрешната си болка по някакъв начин.

От тези 5 изречения разбрахте какъв съм- много емоционално емо. И винаги ще си бъда такъв. Страдащ. Мразещ. Депресиран. Неразбран. Съсипан и самотен.
Винаги ще смятам, че човекът е една грешка на живота. Че хората са истинските дяволи. Гадни. Тъпи и винаги гледащи как да ти навредят. Или уж са ти добри приятели, но всъщност без ти да го съзнаваж те гледат само как да те използват. По- добре един наистина добър приятел, който да ти се завтече на помощ когато си в беда, отколкото 20, които мислиш за второто си семейство, но всъщност те само говорят зад гърба ти и гледат да извлекат някаква полза от теб.

Само че аз не бях и от двата случая.

Защото си нямах никого.

Никога съм нямал приятели и едва ли ще имам. Но не ми и трябват. Само ще ме завлекат със себе си в ада.

В училище винаги сядах на последния чин (както всяко емо) и си драсках разни логота на банди в тетрадката, на гробове и ковчези, на умрели или страдащи живи.

Вкъщи по цял ден лежах депресиран, слушах My Chemical Romance, Black Veil Brides и Get Scared и продължавах да си драскам по тетрадката. А понякога и на китките.

На улицата винаги ходех с наведена глава и черна качулка. Често посещавах една отдавна изоставена сграда и просто си седях там сред паяжините и си размишлявах. Беше забранено да се влиза, понеже имаше опасност сградата да се срути всеки момент. Но какво ми пукаше?! Вече нищо не ме интересуваше! Да ми падне някоя ламарина на главата и да се свършва с това скапано съществуване! Така или иначе ще умра. А колкото повече живея, толкова повече ще страдам. Защото животът е такъв- за мен той беше самия ад!

Такъв си бях. И никой не може да ме съди, заради това.

Но един ден чудото се случи. Ей така, съвсем внезапно, късметът който мислех, че е само една невъзможна фантазия дойде при мен. Мислех че беше един най- обикновен депресиращ ден, пълен с бой и подигравки и много самота и болка, но грешах.

Тогава за първи път открих, че ме бива в нещо. Че и аз мога да бъда полезен и че и аз мога да правя нещо, което другите не можеха. Благодарение на една велика метъл легенда, открих, че мога да бъда обичан.

Открих че имам талант. Това беше моят глас, който почти не използвах, защото рядко говорех. Но един ден съвсем случайно реших да се опитам да имитирам Анди Биерсак.

И запях...
Просто ей така за развлечение.

И от тогава не си затварям устата! Защото затворя ли я, депресията щеше да ме нападне отново!

////////////////////////////////////////////

Здравейте! Това е новата ми и трета вече книга. Да знам, само почвам нови и нови истории, но в крайна сметка ще ги завърша рано или късно. А сега за тази книга. Тя е по- различна от останалите. Все пишех само хорър и ужаси, но реших да почна и друго което ми е присърце. А именно музиката и емотата. И двете съчетани в едно мисля, че ще стане супер. Знам, че повечето хора ненавиждат емота и няма да им хареса книгата, защото има много малко такива в България, но тогава да не четат! Не искам лоши коментари. Та, както и да е. Тази книга може и да ви напомни много Анди Биерсак като малък, защото първо- името на героя и второ, че и той е бил емо и е станал велик певец. Затова и корицата ми е на него.
Нямам представа колко хора изобщо някога ще прочетат това, защото както казах- много малко такива има в България. Но всяко едно четене, за мен ще означава много!
VesiBlack