THE DEPRESSED SINGER (BG)

[14] Най- накрая свободен

Тичах колко сили имах. Трябваше да се измъкна колкото се може по- бързо от този проклет град. От всички дяволи тук, от цялата болка и страдание.

Нямах представа къде щях да отида. Важното беше да се махна възможно най- бързо. Защото не аз бях виновен за психическото си състояние. А хората около мен. Осъзнах, че ако умра, отново няма да спечеля, защото на никой не му пука за мен. А и може би още не бях готов за самоубийство. И единствения начин да спечеля, бе да почна нов живот. На чисто. Без болка и страдания, без мъчителни спомени и ужасяващи познати лица. Сам. Така щях най- накрая наистина да се усмихна.

Може би не бях предвидил добре нещата. Защото не знаех нито откъде щях да намеря пари или къде щях да се живея. Можех да започна работа, имах нужните средства, но ми трябваше време, най- вероятно месеци, докато събера нужните пари за да си наема квартира.

Да, определено не бях обмислил много добре новия си живот. Но нямах време да го мисля. Важното сега беше да избягам. Дори и да се налагаше месец да живея като клошар или бездомник. Просто трябваше да се махна.

Живеех в малък град в щата Охайо на име Кълъмбъс. За щастие близо се намираше друг, също не голям град на име Стюбенвил. Там щях да отида. Можех да тръгна само към най- близкия град до Кълъмбъс, колкото и силни да бяха желанията ми за Синсинати, нямаше как да стигна по- далеч пеша. А и доколкото бях чувал, Стюбенвил не беше лош град. Но и без това за мен нямаше значение. Важното бе просто да съм далеч от Кълъмбъс.

Тичах без да спирам около цял половин час. Но не след дълго тялото ми започна да се предава и трябваше да си почина. Гадното беше, че бях насред нищото.

Внезапно видях табелка в далечината и колкото и да бях изморен, бързо изтичах към нея. С големи букви ясно се четеше написаното:
Стюбенвил  10км

Десет километра не бяха нито малко, нито много, затова колкото и да беше измъчено тялото ми, го накарах да повърви още малко.

Не след дълго, доколкото успях да преценя, ми оставаха още около осем километра. Но тялото ми вече напълно отказваше да се движи. Никога през живота си не бях ходил толкова много. А и вече се стъмваше.

Но не можех просто да легна на тревата до магистралата.

Внезапно погледът ми забеляза малко хълмче на близо. Веднага се сетих, че може би най- добрият вариант беше да се изкача по него, с колкото сили ми оставаха и да пренощувам там. Или поне да си почина за час, два. Нямаше как да продължа иначе.

Запътих се към него. Цялата трева беше обрасла с разни бодливи растения и когато стигнах хълмчето, целите ми крака бяха нажулени. Но хубавото беше, че успешно стигнах.

Не беше голямо и щастие нямаше да ми се налага да се катеря много.

Скоро събрах сили и мъчително започнах да се катеря. Хубавото беше, че за разлика от бодливите растения долу, хълмчето имаше мека и приятна на допир трева. Точно като за един хубав сън.

Не след дълго бях на върха. Проснах се на тревата и се загледах в небето.

Луната вече се показваше иззад планината и съвсем скоро щеше да бъде на небето. Времето беше хубаво за щастие и нямаше облаци, това значеше че щях да имам шанс да погледам и звездите.

Но като цяло никога не съм обичал нощта. Защото всяка вечер, когато си лягах, веднага започвах да плача. Безспирно и много мъчително. Защото тогава започвах да си мисля какъв идиот съм, как всички ме отбягват, обиждат, бият и мразят. И че не им бях сторил нищо лошо. Но просто бях прекалено чувствителен и емоционален, за да понеса страданието, с което ме натоварва животът.

Но тази нощ за щастие щеше да бъде различна. Защото най- накрая бях свободен. Бях сред природата, лекият ветрец полюшваше дългия ми бритон, небето беше чисто и спокойно. Но най- важното от всичко беше, че нямаше никой. Че бях сам. От тези мисли леко се усмихнах. Защото