THE DEPRESSED SINGER (BG)

[8] С микрофона на Хетфийлд в ръка...

~на следващият ден~

Джеймс беше изключително мил с мен. И нямах престава на какво се дължеше това. Харесваше ми в неговата къща, не исках да си тръгвам, но родителите ми със сигурност вече се притесняваха за мен. Така че трябваше да оставя този сбъднат сън и да се върна в гадната реалност.

Сутринта Хетфийлд ми остави пари за храна, каза ми че излиза някъде и ще се върне следобяда. Също така ме помоли да не си тръгвам, докато го няма, защото после искал да ми покаже нещо. Любопитството ми веднага надделя и реших да го послушам.

Имах точно 7 часа докато Джеймс се върне. 7 часа сам в къщата на един от най- легендарните металиси! Просто нямах думи.

Реших добре да оползотворя тези часове. А това значеше само едно. Право в мазето!

Точно се канех да отивам към него, когато внезапно чух познати викове отвън. Бързо се сниших до един от прозорците и плахо надникнах.

Беше Клаус. Най- големият ми кошмар. Въпреки че благодарение на него сега бях тук. Но това не го правеше по- малко зъл.

Цялата банда, която ме накараха да се хвърля от онази стара сграда и после замалко не ме убиха, бяха с него. Крещяха високо и се хилеха гадно.

Внезапно погледът на братът на Клаус, Александър, падна върху мен. Или така ми се стори?! Сърцето ми започна да бие много бързо, сниших се плътно до прозореца и се молех да не са ме забелязали. Но вече беше късно.

- Я, кой се крие там!- внезапно извика Александър.- Хей, братко, мисля че търсенето приключи. Намерихме го!

Не знаех какво да правя. Паникьосах се и не можех да помръдна.

Чакай малко! Това беше къщата на Джеймс Хетфийлд! Нямаше как да влязат...нали?!

Изведнъж чух силно тропане по вратата и виковете се увеличиха.

Край! Не можех повече да стоя тук! Станах от скришното си място.

Но вместо да се бях разправил с тях като мъж, хукнах навътре в къщата. Знаех, че нямаше как да влязат вътре, но нещо ми подсказваше че можеше и да го направят.

Тичах навътре в къщата. Скоро стигнах мазето. Започнах бавно да слизам по стълбите. Виковете на дяволите отвън затихваха все повече и повече и се започнах да си отдъхвам.

Скоро слязох долу. За жалост вратата на мазето не можеше да се заключва.  Защото исках да се барикадирам от тях!

Но лошите ми мисли внезапно изчезнаха, когато го видях отново. Подземието беше невероятно! Нямах думи, с които да го опиша и още щом влязох, забравих целият страх и тревога. Това беше раят за мен!

Истинското звукозаписно студио на Metallica! Не можех да повярвам!

Влязох в стаята. В края бяха барабаните на........., на стената бяха подпрени китарите на........., също и басът на...... и по средата беше микрофона на Хетфийлд.

Разбира се, не можех да устоя и веднага грабнах микрофона, без изобщо да осъзнавах какво точно правех.

Включих уредбата и усилвателя. Доближих бавно микрофона до устата си. Внезапно сърцето ми започна да бие дори по- бързо, от колкото когато видях Клаус преди малко. Ръцете ми започнаха да се изпотяват и целият микрофон стана мокър. Гърлото ми пресъхна и замалко ми стана лошо. Това ли беше сценофобията?! Не че бях на сцена, но държейки микрофона на Джеймс в студиото на Metallica, ме караше да се чувствам точно така.

Внезапно ми стана още по- зле, защото мозъкът ми реши точно сега да работи и започнах да премислям абсолютно всичко. Например това, че ми беше забранено да пипам каквото и да е в чужда къща, особено ако беше на известна личност. Или факта че отвън чакаха да ме пребият група смотаняци.

И сега беше момента, в който трябваше да "порасна". Да се изправя срещу страховете си. Да направя това, което исках, защото все пак риск губеше, риск печелеше. Да сбъдна мечтата си...

Вдишах и издишах дълбоко и си казах, че не трябваше да се предавам! Това беше моят шанс!

Приближих микрофона до устата си и изпях няколко поредни тона. Чувството беше...невероятно! Никога досега не бях пял с истински микрофон в истинско музикално студио.

Скоро се отпуснах и започнах да пея Knives and Pens на Black Veil Brides. Изпях я с лекота. Чувството беше неописуемо.

Но все пак това беше студиото на Metallica и микрофона на Хетфийлд. Затова започнах да пея The Unforgiven на Metallica. Затворих очите си и леко, с много чувство, започнах да нижа думите и тоновете.

Бях на най- епичната час, когато внезапно вратата се отвори. Бързо спрях, целия започнах да треперя и уплашено се втренчих във вратата.