THE DEPRESSED SINGER (BG)

[3] Ужасният бой, който се молех да ме умъртви

Влязох в училище. Всеки момент очаквах нападки и подигравки. Даже вече усещах как юмруците им се стоварват върху лицето ми, как кръвта ми тече, как сълзите ми капят на пода, докато се опитвам да се свестя.

Погледнах програмата си. Математика. Fuck, но поне седях на последния чин и никой почти не ме забелязваше. Така беше в повечето часове. Само по български, при класната ни седяхме по номера. А това беше най- ужасното нещо, защото първо- седях на първия чин, понеже съм 2 номер и второ- до мен беше Александър- братът на Клаус. Той беше по- малко злобен от него, но пак си беше гадняр.

Влязох в класната стая. Нямаше жива душа. Както винаги бях първи, понеже не исках да влизам последен и всички идиоти да ме гледат умно и да ми се подиграват. Бях си взел поука от това.

Седнах на последния чин, изкарах си слушалките и телефона и си пуснах Knives and Pens на Black Veil Brides. Излегнах се на чина, скрих лицето в шепите си и започнах да плача. Не можех да победя този страх, това страдание, този несправедлив живот. Бях толкова слаба и добра душа.

- Яяя, вижте чернилката - внезапно извика някой.

Леко надникнах. Беше Клаус. Той ме видя, че очите ми бяха зачервени от многото плач и извика подигравателно:

- Леле плачеш! Ебаси емото! О, не! Ако не спра да те гледам може да ме заразиш с огромната си смотана емоционалност!

И почна да се хили като луд. Така ми се искаше просто да стана и да го зашлевя. Но ме беше страх.
Скоро стаята се препълни с ученици и не след дълго часът започна.

Вече от 5 месеца бях в този клас и можете ли да повярвате- Все още не бях запомнил имената на всички. Но за какво са ми?! Някакви шибани именца! Никога няма да ги удостоя с честта да помня имената им! Никой от тях не го заслужава!

Часът си протичаше както винаги. Аз бях легнал депресиран на чина, слушах си музика и никой не ме закачаше. А господина си преподаваше и изобщо не ме забелязваше. Обичах когато бях невидим за останалите. Много по- спокойно ми беше така.

Внезапно тази моя 'невидимост' се наруши веднага, щом господина излезе от стаята. Новият приятел на Клаус се обърна към мен и ми извика:

- Ало, ревльото искаш ли кърпички?! Че май скоро ще наводниш училището, ако продължаваш толкова да ревеш.