ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

22 ¤13 часа до зловещата истина¤

- РЕЙВЪН!!!

Опитах се да отворя очите си , но още щом го направих, гъст и задушаващ дим ме заслепи.

- РЕЙВЪН!! ЧУВАШ ЛИ МЕ?!

- Крис- едва казах аз, но веднага гъстият дим нахлу в устата ми и започна да ме задушава. Започнах силно да кашлям, опитах се да си поема въздух, но стана още по- лошо. Имах чувството че всеки момент щях да умра.

- НЕ, НЕ, НЕ, РЕЙВЪН ДРЪЖ СЕ!!!- започна да ми вика Крис.

Усетих, как ме прегърна и започна да ме носи някъде. Едва успявах да се преборя със задушаващия ме дим. Не вярвах че Крис можеше да ме спаси. А може би и не исках.

~2 часа по- късно~

Събудих се от лек приятен шепот. Отворих очи и не можех да повярвам кой се беше надвесил над мен! Майка ми! Нали Крис я беше отвлякъл?! Но все пак трябваше да се радвам, че беше тук...

Скочих бързо и се огледах трескаво за Крис. Но от него нямаше и следа. Както и от Гробищния свят, от дрехите които носех и от огънят който беше започнал да ме изгаря... Сякаш всичко беше просто кошмар.

Майка ми излезе от стаята без да каже нищо и ме остави сама. Сама с хилядите въпроси в главата ми. Всичко беше просто един страшен кошмар...трябваше да го приема някак...Но беше толкова истинско!

Станах и отидох да се измия. Но още щом се погледнах в огледалото, установих ужасена, че онзи огромен белег, който разцепваше бузата ми, се беше появил отново. А може би никога не беше изчезвал. Онова с гробището беше просто кошмар...Но не чувствах, че беше така. Колкото и невероятно да ми звучеше.

След това се върнах обратно в стаята си. Първото нещо, което грабна погледът ми, беше дневника ми. Беше по средата на леглото, а бях сигурна, че преди не беше там. Но не това привлече толкова вниманието ми, колкото факта, че беше отворен на страница, на която беше изписано нещо. Нещо което не беше написано от моята ръка.

Приближих се и го взех. Потреперах, защото още преди да прочета написаното, забелязах подписа, в който ясно се четеше името Крис.

Трескаво започнах да чета. Написаното беше съобщение от Крис и гласеше:

Всичко е истина, Рейвън. Не си мисли, че беше просто кошмар. Наистина бяхме в онова зловещо гробище. Наистина замалко не изгоря...
Ще ти обясня всичко. Но искам да разговаряме очи в очи. Затова точно в полунощ ела долу в библиотеката. И всички въпроси ще ти се изяснят така, както преди няколко часа се изясниха на мен. Всичко е било лъжа. Чакам те.

Стоях пред леглото, с дневника в ръка и видимо уплашена от прочетеното. Значи бях права. Наистина това не беше кошмар. Всичко беше реалност...

В полунощ?! Той нормален ли е?! От това се разтреперих още повече, седнах на леглото, вдишах и издишах няколко пъти и си внуших да се успокоя. Във всичко това може би имаше и нещо хубаво. Например факта, че щях да науча всичко. Всичко!

Погледнах часовника си. Оставаха точно 13 часа до полунощ. 13 часа, в които нямаше да спра да треперя от страх.

Но не можех просто да седя 13 часа и да бездействам. Това само щеше да влоши нещата. Реших да видя света, който не бях виждала от доста отдавна. Затова се облякох и излязох.

Оглеждах се така, сякаш за първи път виждах света. Беше толкова...приятно. Чувтвах се жива. Отдавна не бях вдишвала толкова свеж въздух. Особено в последния ми миг преди да загубя съзнание, когато можех да дишам само онзи дяволски дим...

Не можех да си обясня как се озовах отново тук. И как изобщо бях отишла в онова гробище. Но всичко щеше да ми се изясни. 13 часа...

Не знаех какво да правя навън и къде да отида. Вече нямах приятели. Ник беше умрял, а Мая на практика миналия път в училище ме изостави...Бях сама. Сама с моя ужасен белег и може би един зъл убиец...

Защото можеше да бях сама, но не се чувствах такава. Имах усещането, че Крис беше през цялото време до мен. Не знаех защо се чувствах така.

Обиколих малко блока и след това отидох на отсрещната площадка. Седнах на една от люлките и силно започнах да се люлея.

Внезапно се разплаках. Защото веднага нахлуха в главата ми спомени с Ник, когато бяхме тук и той ме люлееше и се смяхме заедно. Не можах да повярвам, че още мислех за него! Не можех да повярвам, че въпреки задръстения ми ум с множество мъчителни въпроси, имах място да мисля и за Ник! Не исках да мисля за него! Трябваше да го забравя завинаги, колкото и невъзможно да ми звучеше!

Спрях люлката. Тя гадно изкърца. Изведнъж чух нещо като тих шепот. Сигурно ми се беше прочуло. Сигурно беше просто вятъра.

Но внезапно шепотът отново се повтори. Този път по- ясно и успях да различа думите.

Нее плачиии...всичкооо ще се оправиии. Полунощщ.

Уплаших се от това. Защото знаех, че идваше от Крис. Огледах се. Но от него нямаше и следа.

Бързо се прибрах у дома и легнах леко депресирана и много уплашена на леглото. Оставаха 10 часа. 10 часа и истината щеше да излезе наяве...