ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

5.¤Случи се това, от което най- много се боях¤

Вървях по мокрите плочки и гледах към земята дълбоко замислена.

Какво щеше да се случи в следващите часове? Имах чувството, че нищо хубаво.

Скоро стигнах училище. Но преди да завия към входа, спрях и дълбоко издишах, като си повтарях наум че всичко щеше да бъде наред. Но знаех, че нямаше как да е!

Все още с наведена глава, се изкачих по стълбите. Засега всичко беше добре.

По едно време понечих да вдигна главата си и съвсем неочаквано забелязах, че всички ученици около мен ме запяха, някои се одръпваха от мен, други ме сочеха с пръст, а трети правеха физиономии, сякаш съм им сторила нещо лошо. Нямах престава защо се държаха така. Може би беше заради грамадния белег на лицето ми. Или имаше връзка с онази случка в парка с Ник? Нямах престава.
Ето още един въпрос, който започна да измъчва и без това страдащата ми глава.

Скоро видях най- добрата си приятелка да стой пред шкафчето си. Тя се смееше на висок глас и си личеше че беше в доста добро настроение.

- Мая, Мая - започнах да я викам аз и се затичах към нея с фалшива усмивка на лицето си.

Тя се обърна стрестната и в мига в който ме видя, веселата и усмивка изчезна от лицето и.

Когато забелязах това, спрях на място и започнах да я разучавам. Какво ли си мислеше в момента за мен? А какво изобщо знаеше? За нищо не бях виновна!

Бавно стигнах до нея и забелязах как тя започна да отстъпва назад.

- Мая, моля те, трябва да поговоря с теб- казах и смирено.

- Не ме доближавай!- изкрещя ми тя - На мен ми се живее!

- Какво?!- попитах я учудено аз, но тя се обърна и се затича към класната стая.

Как така ,,ми се живее"?! Какво имаше предвид с това?!

Чудех се какво съм била сторила, че всички се държаха така с мен и кой щеше да ми изясни всичко.

Внезапно отговора дойде. От едно ниско момиче от по- долните класове, което ме хвана рязко за ръката и ме задърпа нанякъде.

- Пусни ме! - извиках и аз.

Но тя се направи, че не ме чува и най- накрая спря.

Намирахме се в подземието на училището.

- Не е вярно, нали? Няма как да си го сторила ти - ми каза тя.

- Кое? - беше въпроса, който отдавна исках да задам.

- Не си убила Ник ти, нали?

Какво?! Като чух това, ченето ми падна, сърцето ми започна да препуска все по- бързо и се разтреперих цялата.

-К- Какво? - едва проговорих и се молех тя да беше объркала нещо в изречението си или просто това да беше кошмар.

- Онази нощ не беше обезглавила ти Ник, нали?

Достатъчно. Не можех да слушам повече глупости.

Станах рязко и и изкрещях:

- Какво имаш предвид по дяволите?!

- Вече ти казах. Ник е мъртъв. Не си го убила ти, нали?

Тя го каза. Каза нещото, от което преди най - много се страхувах. Да изгубя живота си. А именно това беше Ник.

Седнах обратно вцепенена от ужас, сякаш живота ми щеше да приключи след малко. Гледах в една точка с широко отворена уста. Скоро усетих как сълзи започнаха да се стичат от очите ми и да минават през белега. Не можех да повярвам, че всичко това се случваше!