ANGEL IN DEVIL SHELL (BG)

12 ¤Някои неща се изясниха¤

...Бях твърдо решен да скрия голите им обезглавени кървави тела в библиотеката. Нямах друг избор.

Първо взех главите им. Беше доста гнусно. От прорязаните им вратове направо течеше кръв и се смесваше с голямата локва на пода. Но аз не се погнусих толкова.

Извадих учебниците си от раницата и натъпках главите вътре. Може би преди това трябваше да попия с нещо кръвта, понеже раницата подгизна и кръвта им започна отново да капе по земята. Нещата се усложняваха с всяка секунда.

Внезапно отново ми мина през ума, че бяхме в стаята по трудово. Знаех, че в едно от чекмеджетатата имаше от онези големи черни боклукджийски торби. Точно това ми трябваше в момента!

Оставих вече кървавата си раница в тъмно- червената локва и отидох да търся пликовете.

След цели десет минути прерових всички чекмеджета и шкафове в стаята, но никъде нямаше подобни пликове. Може би бяха свършили.

Започнах да се изнервям все повече и повече. Не знаех какво да правя. Скоро се отчаях и седнах на пода сред кръвта.

'Що за идиот бях?!' започнах да се обвинявам и не след дълго усетих горещи сълзи да се стичат по лицето ми. "Защо по дяволите?! Защо?!"

Нямаше какво повече да направя. Не знаех как да скрия телата и главите им. А и дори и да успеех да ги довлека незабелязано до библиотеката, дори и да успеех да ги скрия, да изчистя кръвта и следите си тук и да се прибера вкъщи, никога нямаше да си простя, че съм убил по ужасен начин на практика невинни хора.

Затова може би имаше само едно решение. Този, който заслужаваше да се зарови в библиотеката мъртъв, бях аз! Не можех да живея повече. Това беше краят за мен.

Изправих се, твърдо решен да го направя.

И сега, в момента седя в тъмната мрачна библиотека, с кръв по ръцете си и сълзи на очите си. И се опитвам да събера смелост и да убия мъките си най- накрая! Трябва да го направя!

А за този дневник...знам че рано или късно някой ще го открие. И се надявам това да е човек, който наистина ще ме разбере! Който няма да ме съди и ще му стане жал за мен!

Е, това бях аз. Крис Сатанински, един страдащ, депресиран и самотен тинейджър, който накрая успя да си отмъсти, но всъщност това влоши още повече нещата.

Но рано или късно щях да умра. По- добре рано и от моята ръка.

Вече държа ножа си, насочен към сърцето си. Може би не го заслужавам. Може би не го искам. Но трябва.

Сбогом гаден живот! Радвам се, че най- накрая те напускам завинаги!

~край на страниците от дневника на Крис~

Стоях зомбирана пред тетрадката. Искаше ми се просто да изкрещя, не знам точно защо.

Това което прочетох обясняваше почти всичко! Не научих нищо за убийството на Ник, но разбрах нещо друго, много по- зловещо. Сто процента, този Крис беше именно неживото момче, което ме преследваше. Но как беше жив?! Кое беше онова момиче с черните очи, което целуна Ник точно преди смъртта му?! Кой беше убил Ник? Къде беше майка ми? Защо имах ужасен белег, разцепващ бузата ми? И защо неживото момче ми казваше, че най- накрая ще почувствам какво е да разбият сърцето ти?! Ето единствено тези пет неща останаха неразгадани. А може би имаше и още.

Но от дневника разбрах доста. Библиотеката и защо трупът на момчето беше там. А това не беше малко!

Благодарих набързо на Кейти, излъгах я, че нищо не знам относно момчето и убийството на Ник и я помолих да взема дневника му 'за да разучавам'. Но истината беше, че откакто прочетох всичко това, нещо се пробуди в мен. Не можех да оставя дневника в нея. Трябваше да е при мен!