Завинаги твоя

Глава 19

Събудих се вкъщи.В моето легло,в моята стая.Надигнах се и се опитах да си спомня какво се случи.Трябваше да видя Алекс.Хванах се за главата и станах от леглото.Трябваше да разбера какво става с него.Набързо се преоблякох и слязох долу.Там в хола,дядо ми и един полицай разговаряха.Когато ме видяха,полицаят ме извика:
-Г-це Амбър?Може ли за минутка?
Кимнах и отидох при него.
-Бихте ли ни казали какво се случи?
-Вижте,първо искам да видя Алекс и тогава ще ви разкажа.
Той тъкмо да ми отговори,когато син джип паркира на алеята.Татко и мама слязоха от него и мама ме прегърна:
-Амбър?Какво се случи?Добре ли си мила?
-Добре съм мамо.Но Алекс не е.
Татко дойде до шерифа и го помоли да ме остави за минутка.
-Тате...
Той силно ме гушна и когато заговори усетих болката в гласа му:
-Амбър...Малката ми принцеса.Добре ли си?
-Да тате.Добре съм.Искам да идем до болницата.Трябва да видя Алекс.
-Добре,но първо разкажи на ченгетата какво се случи и те уверявам че веднага ще тръгнем към Алекс.
Разказах какво се бе случило.След разказа ми,полицаят ми каза че познава Дилън от предишни негови престъпления и ме пусна да отида при Алекс.Мама остана с дядо вкъщи ,а ние с тате тръгнахме към болницата.По пътя на няколко пъти  си поплаках.Татко се опита да ме успокои,но напразно.Когато стигнахме болницата,секретарката отказа да ни пусне.
-Умолявам Ви...моля пуснете ме при Алекс.Трябва да го видя.
-Съжалявам госпожице,само близки на пациента могат да го посетят.
Татко се ядоса и извади една стотачка от джоба си:
-Вижте г-жо..-той погледна към табелката с името и-...пределно ясно ми е че няма да ни пуснете по лесния начин.Вземете това и го считайте като бонус към заплатата си.Сега моля,пуснете ни.
Тя се огледа  и рече:
-Втория етаж,209 стая.
-Искрено Ви благодаря.
Двамата с татко се качихме там и аз тихо влязох в стаята.Алекс спеше и аз приседнах на стола.Гледайки го как страда заради  мен,не се сдържах и се разплаках.Станах да си ходя,когато изведнъж  чух името си:
-Ам..Амбър?Ти....си тук?
Избърсах сълзите си и седна до него.
-Алекс...съжалявам.Виновна съм.
Той леко се усмихна:
-Не..не си.Ела тук.
Легнах до него и се сгуших.Обожавах да го чувствам близо до себе си.
-Ще ми простиш ли?
-Няма за какво да ...да ти прощавам принцесо.
-Обичам те..
-Аз също.
Последното,което помня беше как заспиваме.Исках да върна времето назад,или да го спра.Исках....ала не можех.След този ден си казах,че повече не трябваше да виждам Алекс.Колкото и да болеше.