Story of my life

Изненада

   - Здравей скъпа, с какво можем да ти помогнем? - попита майка ми. Сериозно ли не можеха да ме познаят.

  - Ъъ, да..може ли да поговорим? На саме?

  - Да се надяваме, че е нещо важно! Нямаме излишни време за губене! - каза баща ми. Какво му не е наред. Преди помня че беше много лъчезарен човек. Дали не са ме забравили? Тогава очите ми се навлажниха, успях да се овладея. Влязохме в една стая. Видях снимка на брат ми. Много е бил сладък като малък.

  - Това ли е синът ви? - исках да не питам направо.

  - Да, това е нашето малко момче Марк. Сега е в Корея и там учи.

  - Само едно дете ли имате? - попитах. Явно не го очакваха
 
  - Ами, да само той е! Нашата гордост. Дори сега е певец в една група! - тук вече заболя.

  - А с дъщеря ви какво става? Защо я криете? - попитах и ги погледнах така както не съм смятала че мога.

   - От къде знаеш? - попита баща ми. - Тя умря!

Сълза по сълза, закапаха от очите ми като водопади. Едва се сдържах и паднах на земята.

  - Какво правиш? Ставай! - заповяда баща ми.

  - Няма, защото това е и мой дом! - казах. Ето пак, защо по дяволите не си държа езика зад зъбите.

   - Какво се опитваш да кажеш? - попита мама.

  - Как можахте да скриете от мен, че имам брат. Едва преди година разбрах че имам след като се преместих в Корея. Знаете ли в какво мъчение отраснах с мисълта че сте мъртви? А сега ви виждам, а вие дори не си направихте труда да разберете коя съм и защо искам да говоря с вас.

  - Кат? Това ти ли си? - попита мама.

  - Изненада! - една малка усмивка се заформи на лицето ми.

  - Къде е брат ти? - попита тя.

  - В Ел Ей имат концерт - казах.

  - Добре, мила! - каза тате.

  - Нали ще останеш. Носиш ли си багаж? - попитаха ме и двамата.

  - Да, мислех да се преместя тук! Няма къде да отида, тоест можех да си остана в Корея, но се скарах с гаджето ми преди три месеца. Там ми беше много трудно в началото. Свикнах малко по малко. Дойдох с надеждата, че ще дойда и всичко ще бъде потънало в прах, а чак сега разбирам че семейството ми е живо. С брат ми мислехме че сме сами, но явно не. За което много се радвам! - прегърнах ги.