The Impossible one 2

Няма много за разказване..

-Наистина..няма много за разказване.-каза той и се засмя леко.-Нашите починаха когато бях на 7,останах при баба ми,но тя почина,когато бях на 15.Това е.-каза той и ме погледна.
-Аз съжалявам,не исках да те карам да си връщаш лоши спомени.-казах и погледнах надолу.Чувствах се много добре,когато си говорим,но все още знам,че крие нещо.Телефона му извъня.
-Ало?....Сега ли?...Идвам!-каза той и видях колко се изнерви.-Тръгваме си!-каза той.
-Защо?-попитах аз.Боже тази моя любопитност ще ми довлече само проблеми.
-Не те интересува!-изкрещя срещу лицето ми.Измях се насреща му.Приближих се много близо до него.
-Заведи ме вкъщи!И ако ще ми крещиш,по-добре не ми звъни повече!-казах аз и се насочих към колата.През целия път не гъкнах.На всичкото отгоре,когато се прибрах майка ми не спря да ме пита с кой съм била,какво сме правили и така нататък.

На другия ден
Оф,тъпа аларма.Събуждам се всеки ден в 7,защото от 7:30 съм в тъпото училище.Добре,че ми остават няколко месеца и се махам.Облякох разкъсани дънки и топ.Поне нямахме униформи.
-Добро утро!-каза майка ми,беше доста щастлива,за нея нямаше работа.Татко изкарва парите.
-Няма да е добро.-казах аз.Имам тест какво добро утро?Взех ябълка и тръгнах към училище....