Make a little conversationSo long I've been waitingTo let go of myself and feel alive
Разхождах се из коридорите на училището след като часа беше започнал. Обичах да се скитам сама и да надничам в пълните с отегчени ученици класни стаи. Училището не изглеждаше чак толкова зле, когато беше тихо. Спокойствие. Скоро щеше да бие звънеца за края на часа и коридорите щяха да се напълнят с тийнейджъри от различни групи.
Първо щяха да дойдат зубърите, за да си вземат учебниците от шкафчетата, после спортистчетата, които едва не откъртваха вратата на салона от нетърпение, следваха музикантчетата, ходещи постоянно със слушалки в ушите, идва ред на аутсайдерите, които най-накрая са намерили пътя до шкафчето, пушачите, от чиито дъх се усеща аромата на цигари и най-сетне щяха да дойдат и кифлите – кралиците на гимназията, те идваха последни, за да могат да съберат погледите на всички.
Ако си мислите, че нашето училище е различно от другите, то току-що ви поясних, че абсолютно всичко пасва на клишираната училищна обстановка.
Къде бях аз ли?
Аз бях никъде.
Прави сте, че това е невъзможно, но всъщност е истина. Преди бях кифла, кралицата майка, чиито заповеди всички следваха, имах гадже от футболистите и бяхме перфектната двойка... Животът ми беше съвършен... Или поне така мислеха другите. А реалността беше много по-грозна картинка от тази за една злобна кучка.
Гаджето ми ми изневеряваше, продавах тялото си, за да мога да отгледам сестра си сама и едва преживявах деня... Но никой не забелязваше това, никой не забелязваше прекалено многото коректор, който слагах в опит да скрия тъмните кръгове, прекалено тъмното червило, за да скрия раните на устата си, прекалено малката ми тежест. Всички смятаха, че спазвам диета за форма, но истината беше, че спестявах всеки цент, за да мога да взема хубав подарък на сестра си за Коледа. Всички вярваха в това, което им казвах, без да се опитват да изглеждат, че им пука за друго. Защото аз бях змия, а никой не искаше да падне, повален от отровата и.
Хората около мен бяха себични и егоистични, които дори не осъзнаваха какво имат, защото не им се налагаше да го губят.
Сега обаче беше различно. Не говорех с никого никой не говореше с мен. Не се набивах на очи никой не искаше да ме вижда. Отритнаха ме разбраха истината.
Имаше един човек, в когото бях влюбена. Той не ме гледаше като тях остана незасегнат. Не плюеше отрова върху мен беше неутрален. И можех спокойно да го погледна в очите, защото знаеше.
Не можех да говоря с него не исках да говоря с него. Беше ме срам беше видял през моите очи. Ако веднъж си отворех устата, щеше да излезе нещо немислимо щях да му кажа, че го обичам. Затова стоях кротко отстрани бях страхливка.
До един ден.
Прибирах се от училище, ходех към парка, за да мога да имам няколко минути сама със себе си. Когато стигнах, легнах на поляната и потънах в мисли.
-Ще изстинеш. – каза познат глас.
Отворих си едното око, после другото. Пред мен стоеше Той с цялата си красота. Огледах парка, за да установя, че нямаше никой освен нас двамата.
-На мен ли говориш?
- Да виждаш някой друг?
- Можеш да говориш на катериците.
- Сериозно! Мислиш ли, че ми пука дали катериците ще изстинат?
- Защо го каза?
- Кое?
- Това, че ще изстина.
- Защото те видях да лежиш на земята, а е едва края на Октомври.
- Е, и?
- Не си ли чувала, че в месец, в който има „Р" не трябва да се стои на земята?
- Сериозно ли вярваш в такива неща?
- Не – каза той и най-демонстративно седна до мен.
Можех да помириша аромата му – лавандула и бор. Два напълно различни аромата, които притъпяваха сетивата ми.
-Защо лежеше?
- Мислех.
- Да, хората това правят, мислят. – засмях се. И някакси това ме накара да се почувствам жива. Някакси абсурдният разговор с него ме накара да се почувствам жива. И нямах намерение да умра.
- Тогава... какво мислиш за господин Шъпуард?
- Това не може да се изкаже, трябва да се покаже. – с тези си думи, той започна да имитира професора, като накара корема ми да се свие от смях.
Този следобед беше уникален, прекарах си чудесно и се посмях от сърце, но когато се прибрах ми беше върнато, затова, че се бях почувствала щастлива дори за миг.
Следващите месеци си останах с надеждата този ден да се повтори. Останах си със спомена за топлота. Останах си сама с любовта.
Но зимата тепърва пристигаше и освен времето, нещото, което застудяваше, беше и отношението на хората към мен. Особено на един определен човек.
