Seekers of Secrets

Chapter 22

Найл дойде в съзнание на място, в което цареше непрогледен мрак. Не знаеше къде се намира. Размърда ръцете си и осъзна, че се намира във вода, но каква? Толкова тъмно, студено и.. безлюдно. Едва ли е дружелюбно море, не това можеше да е някакъв океан обаче това понятие бе прекалено относително. Намираше се все някъде, нали?

Внезапно появилата се светлина ослепи очите му и се прикри с ръката си. Там се проектираше нечий образ. Съсредоточи зрението си и съзря Тенебрис.

- Здравей, водни повелителю. Нямаш нищо против да поплуваш, нали?-зъл смях.

- Къде съм?! Какво направи с нас?!

- Не се изнервяй толкова, а пести силите си. Ще ти са нужни тук долу. Скоро кислородът ти ще свърши и няма да можеш да го използваш от водната основа. А тогава океанските дълбини ще те погълнат.

- Къде... по дяволите... се намирам?!-изкрещя разгневен.

- Не че има някакво значение, но щом настояваш да знаеш. Ти си на дълбочина единадесет хиляди метра, това говори ли ти нещо?-той разшири очите си, нямаше начин, той не можеше да се намира там!-Приятен престой!-изсмя се гръмко и изчезна.

Той си направи малка сфера, с която да освети малко мястото. Ако вярваше на думите на откачалката той се намираше в Марианската падина – най-дълбокото място на земята. Тук нямаше почти никакви живи организми, единствено едноклетъчни. Но той не бе едно от тях и не можеше да издържи много дълго без въздух. Започна да плува безцелно. Никой не бе опознал достатъчно мястото, за да има карта за него. Ходеше без посока и поради изчерпващите му се запаси на газообразно злато опашката му бързо се умори и се схващаше. Трябваше да спре и просто да се носи по течението ако тук имаше нещо подобно, разбира се.

- Найл..Найл..-сигурно полудяваше или се нагълта с непропита с въздух вода и му се причуваше, че Сибел го вика.-Събуди се, Найл. Не заспивай. Нужен си ми.-нежният ѝ глас бе музика за ушите му. Наложи си да стои буден.

- Няма, обещавам ти. Готов съм на всичко за теб любима.-промълви той.

Истината бе, че я обичаше. Да, той бе влюбен в Сибел. Обичаше я и може би нямаше да има шанс да ѝ го каже. Той умираше. Но ако оцелееше по някакъв начин това щеше да е първото, което ѝ каже когато я види. Когато настъпи критичния момент явно всеки придобива смелост и за най-трудните неща. Сега той бе готов да излее душата си пред момичето на сърцето си стига да му се отдадеше тази възможност или по-скоро да имаше още един шанс, за да го направи.