Seekers of Secrets

Chapter 23

Сибел се събуди трепереща от студа, който навлизаше в мозъкът на костите ѝ. Беше съвсем тънко облечена и започна да разтърква ръцете си в опит да се стопли. От устата ѝ излизаше топла пара, която мигновено ставаше ледена. Имаше силен вятър, който замрежваше зрението ѝ. Как от топлата и слънчева Калифорния се озова в климат много сходен на Сибир?!

- Малката пророчица не може да разбере къде се намира, забавно нали?-чу глас, но не можеше да определи от коя посока, носеше се като ехо.

- Кой си ти и къде си?

- Не ме ли виждаш? Разочарован съм, уж си най-доброто им оръжие, а дори не можеш да се ориентираш.-чука цъкане и се огледа по-съсредоточено. Съзря нещо, което примигваше. Не беше истински човек, а само холограма. Задълбочи зрението си и успя да отгатне кой е, не че не се бе досетила.

- Тенебрис!

- Еврика! Дано не ти е много студено, на Еверест времето е непостоянно.-смехът му ехтеше.-Довиждане избранице! О, тук не можеш да използваш магиите си, сега си приклещена на Джомолунгма.-образът изчезна.

- Какво?! Проклет да си!-тропна с крак, лоша идея. Земята под нея се разтресе, забрави, че в планините да предизвикаш лавина е лесна работа.-Но сега как ще се измъкна от тук?!-промълви в нищото.

Погледна ръцете си, наистина нещо я притискаше и ѝ пречеше да направи каквито и да било магии. А нямаше и видения.. Това беше лошо, наистина много лошо. Започна да ходи. Стъпките ѝ оставяха диря в следа, която бързо бе заличена от вятъра и придошлия сняг. Стъпи на нестабилна повърхност и кракът ѝ поднесе. Изпищя и падна. Успя да се задържи. Сега усети колко неравно всъщност е било. Тя се намираше някъде където не са обхождали хора и е напълно недостъпно. Разбира се, не би я оставил да намери някоя база или лагер. Въпреки оределият въздух или ураганът, тя можеше да диша нормално. Все пак бе въздушния повелител. Но студа.. това беше друго и не бе под нейната власт.

Не се бе замислила за приятелите си. Дали те бяха добре? Сигурно и тях бе изпратил някъде. Ами Найл? Той трябваше да е добре, не можеше да не е, нали? При мисълта да го загуби сърцето ѝ се сви. Очите ѝ се изпълниха със сълзи и потекоха като нежни ручеи. При новия повей се сети, че могат да замръзнат на нея и ги изтри. Страхотно, дори не можеше да се наплаче когато ѝ се искаше.