The Run: Past demons / Бягството: Демони от миналото

Част 4

- Влияеш й прекрасно. Аз цяла нощ не можах да я укротя - констатира младата майка.

- Виждаш ли какво се случва? Това е една от онези женски тактики за внушаване на идеята, че и вие трябва да си имате едно такова човеченце! Не се поддавай, приятелю! Дръж се! - пошегува се Кени, обвивайки ръка около раменете на Стан. Момчето завъртя очи, бутайки го приятелски, а шума от веселия смях изпълни всекидневната. Дори слънцето, което така упорито отказваше да се покаже иззад облаците, проблясна и освети стаята с топлото си присъствие.

- Извинявай, но ти ли го носиш 9 месеца? Ти ли после се мъчиш с часове, докато дойде на бял свят? И отново... Ти ли се бориш с ненормални хормони и следродилна депресия!? Млъквай, МакКормик! - обори го Челси и го замери с една от бебешките играчки на Хоуп. Веднага след това, момиченцето започна да се смее и да издава весели бебешки звуци, а по мъничките й устни затанцува усмивка.

- Същата като майка си. Радва се на агресията - вмъкна Кени, докато смеха на всички огласяше стаята.

Не след дълго веселата глъчка беше прекъсната от телефонно позвъняване. Поредното за тази отиваща си седмица. Челси веднага се насочи към слушалката и вдигна, отвръщайки учудено:

- Ало? Хей? Ало? Хей, спри да звъниш постоянно! Имам малко бебе, което заспива когато му е кеф, така че престани да ме разиграваш или ще се обадя в полицията! Сериозно, просто ми кажи кой си...

- Какво става? - попита загрижено Стан, споглеждайки се с Кени.

- Не знам, някакъв човек просто ми звъни и мълчи насреща.

- Дай ми телефона - заяви Кени, грабвайки слушалката и преди да чуе сигнала, прекъсващ връзката, заговори. - Хей, кой си ти? А-Ало?Ало!?

- Може би някой е объркал номера? - предположи Сали, все още играейки си с нищо неподозиращата Хоуп.

- За пети пореден път тази седмица? - отвърна подозрително Челси.

- Днес когато отида в агенцията ще включа устройство, което да засече сигнала от телефона ти. Дотогава вдигай, докато не разбереш кой е - обясни загрижено Кени, поставяйки ръка на рамото на момичето. Челси се сгуши в него, усмихвайки се на късмета си, че тези хора бяха в обкръжението й във всеки един момент.

Тази подкрепа и любовта, която изпитваше момичето, я караха да се чувства добре. На място. Точно където трябваше да бъде с тези хора. Та това бе нейното малко семейство!

- Преувеличаваш, сигурно са някакви хлапета - констатира Стан, отпивайки от кафето, което си беше сипал. Кени извъртя сините си очи и заяви раздразнено:

- Хлапета или не, досадно е. И на мен не ми би харесало да ми звънят всеки ден, още повече да мълчат в слушалката.

- Кени е прав, Стан. А и от друга страна, Хоуп е още малка. Трудно заспива, а когато се случи последното, което Челси ще иска е някой да й звънне, за да помълчат заедно - подкрепи го Сали, усмихвайки се. Станли трябваше да признае, годеницата му имаше уникалната способност да анализира всичко без проблем, дори когато ситуацията беше безнадеждна. Сали бе една от онези хора, които винаги намираха доброто дори в най-ужасните моменти. Винаги можеше да извлече поука от всяка трагедия.