The Run: Past demons / Бягството: Демони от миналото

Част 6

- Ще ми обясниш ли какво беше толкова спешно, че изхвърчахме така? Да не се е случило нещо?! - изплаши се Стан, опитвайки се да навакса с темпото на Кени. Едно, че русият беше почти метър и деветдесет, ами и крачката му се равняваше на две нормални. В случая, когато се беше устремил нанякъде, беше почти невъзможно да изравниш хода си с неговия.

- Все още не, но ще се случи - отвърна момчето. "Кенет и тъпата му мистерия" помисли си Стан, извъртайки очи и продължи:

- За какво говориш по дяволите!?

- Стан, не знам как да ти го кажа затова няма да увъртам. Току-що говорих с Кайл - отвърна Кенет, спирайки се. Станли смръщи вежди, недоумявайки какво бе чул и усети онова познато чувство. Вина. Вина премесена с прекалено голяма доза мъка, която му напомняше за ужаса, през който преминаха. Тъмнокосият си пое дълбоко въздух и сякаш изпъди емоционалността си, за да се завърне към рационалната личност, която беше.

- Кени... Знам, че Кайл ти липсва. На мен също! На всички ни липсва... Но той е... Мъртъв е, Кени. Трябва да...

- Стан не съм луд! Познавам гласа му, това беше той! - упорстваше Кенет, отново тръгвайки напред. Станли го последва веднага и заговори спокойно:

- Въобразяваш си, наистина.

- И "Пиесата от втори клас" в два и половина ли си въобразявам!? Кажи ми, кой освен ти, аз и Крейг знаем за това?! Кой!? - ядоса се момчето. В този миг Стан усети как сърцето му сякаш спря. Тези думи отново го оставиха безмълвен, шокиран... Изплашен. Действително това, за което говореше Кени имаше логика. Въпросната "пиеса" всъщност представляваше училищна постановка от детството им. "Два и половина" бе типичният час, в който момчетата се събираха, за да репетират и учат репликите си, а мястото... Мястото все още съществуваше. То беше тихо, лишено от градската глъчка. Сякаш над това пространство се беше издигнал купол, под който цареше спокойствие и чиста доза детска радост. Спомените нахлуха като неканен гост в съзнанието на Станли, който притаи дъх и накрая заговори:

- Кени... Сигурен ли си? Та ние го погребахме! Аз, ти и баща му свалихме скапания ковчег в земята!

- Помня! - ядоса се още веднъж Кенет. Яростта му не бе отправена към Станли, той нямаше вина. Всъщност, дори самият той не знаеше на кого е вбесен. На себе си, на Кайл или на който и да е причинил им тази трагедия. В едно обаче Кени беше сигурен - Кайл не би направил нещо подобно доброволно. Че за какво му е!? Брат му е мъртъв, майка му - болна, приятелката му носи неговото дете... Логиката се губи! Животът му тъкмо беше напът да се подреди!

- Добре, добре хайде да помислим. Да се успокоим! - предложи Станли, отново опитвайки си да надмогне емоционалността на партньора си с рационалност. Кени се обърна към него, прокара пръсти през русата си коса и започна да се смее тихо. Момчето го погледна озадачено, но в очите му се четеше притеснението от тази реакция на Кенет. По принцип, синеокият беше известен на голяма част от специалистите в агенцията, а и на приятелите си, със силните емоции. Гняв, щастие, страст, тъга. Кени залиташе в крайности също толкова бързо, колкото и се отрезвяваше от тях.

- Той е жив. Жив е! Станли, той е жив! Рижавото, къдраво копеле е живо и ни причини всичко това! - побесня момчето, хващайки Стан за рамената. Тъмнокосият разбра, че адреналинът му дойде в повече и го отсече рязко:

- Успокой се, по дяволите! Слушай ме, каквото и да става, Челси и семейството му не бива да научават, ясно?! Кенет слушаш ли ме?!

- Да, да.. - заговори машинално русият. Той впи ледено-сините си очи в тези на Стан и промърмори, вече осезаемо по-спокоен:

- Трябва да... Трябва да го видим. Вината не е негова, сигурен съм. Трябва да говорим с него и да...

- Да! Ще разберем какво е станало, но до тогава, успокой се! Мамка му... Хайде да отидем при Браян. Имам нужда от нещо силно - констатира Станли, тръгвайки към въпросния Браян. Мъж, в напреднала възраст, собственик на един малък квартален бар, който познаваше момчетата прекрасно. Там за първи път прекараха най-тежката си нощ заедно - мъртво пияни преди дванадесет, пеейки класики на Уитни Хюстън. Когато Браян научи за "смъртта" на Кайл затвори бара за три вечери. Пускаше само момчетата и близките му, защото този човек чувстваше младоците като свои деца.

- Девет и половина е - измърмори Кени, поглеждайки към часовника си. Стан се обърна към него и отвърна с безразличие:

- И от кога времето е фактор?