The Run: Past demons / Бягството: Демони от миналото

Част 9

3 часа и половина по-късно

Всички сме усещали онова особено чувство на притеснение, премесено с нетърпеливото очакване от нещо, което ни ужасява, но в същото време ни кара да сме спокойни, нали? Точно по този начин можеше да се обясни и атмосферата в колата на Кени в момента. Пълно мълчание, което навяваше все още пресните спомени от трагедията в Санта Марта преди по-малко от две години. Ускореният пулс, нервното тактуване с крак, почукването с пръсти по кожата на волана... Действия, които малко или много издаваха напрежението у двете момчета, чието търпение се изчерпваше с всяка изминала минута. Стрелките на часовника показваха два часа и пет. Въпреки уговорката всички да са на едно и също място в точен час, най-важният човек закъсняваше. Вярно, че петте минути не бяха непоправими, но в случая... Времето сякаш на инат протакаше секундите си, струвайки се на момчетата като изминали часове.

- Започвам да си мисля, че... - промълви Стан преди да бъде прекъснат от Кенет, който стискаше здраво волана:

- Тогава спри да мислиш!

- Кени, осъзнаваш ли колко нелепо е всичко?! Накрая наистина си мисля, че това е просто някаква тъпа, не на място шега, която...

- Ако толкова не ти се вярва, просто слез и се махай! - изсъска русият срещу Стан, който се пое дълбоко въздух и затвори очите си за секунди. Когато ги отвори обаче, се загледа в далечината, от която идваше тъмна фигура. Двете момчета веднага се напрегнаха, готови да реагират. Въпросният човек се приближаваше все повече и повече, правейки очевиден фактът, че беше мъж. Той носеше тъмно сини дънки, бяла тениска и тънък черен суичер с качулка, която бе нахлупена върху главата му. Човекът ставаше все по-познат. Походката му, ръстът му, дори маниерите му, докато се движеше! Но в един момент спря, а тогава сякаш и времето застина. Той се огледа наоколо, съзирайки черната кола и отново тръгна. Този път по-уверено, по-бързо, беше устремен. Червеникавата коса, която непокорно стърчеше изпод черната качулка, скулестото му лице и елмазено зелените очи, способни да проникнат във всяка добре пазена тайна. Толкова добре пазена, колкото и неговото... Завръщане. Неговата битка, която те първа започваше. Тогава, пред очите на двамата мъже се разкри онзи отдавна погребан образ, човекът, който всички се опитваха така яростно да забравят и да го превърнат в един безсмъртен спомен. Кайл Брофловски.

Сърцата на момчетата изведнъж прескочиха. Това, което виждаха пред себе си, бе сън. Не, не сън... Реалност! Или беше просто плод на въображението им, една отвратителна шега на съзнанието им със самите тях. Уви... Пред тях стоеше, от плът и кръв, онзи, който можеха да се закълнат, че погребаха преди почти две ужасяващи години. Думите не бяха достатъчни, за да опишат тоталния шок, страх, изненада, щастие, гняв, който изпитваха Кени и Стан! Умът им ги подлудяваше. Логиката се бореше с фактите, а трезвия разсъдък с това, на което беше свидетел.

Кенет първи се престраши да отвори вратата си, за да се срещне с този "призрак". По-скоро едно ужасяващо привидение, което свали качулката си, правейки съществуването си, още по-очевидно и стряскащо. Между тях настъпи мълчание, което сякаш заглушаваше всеки един страничен шум. Песента на птиците, веселия вик на децата, звука от движещите се коли, всичко беше в очакване на размяната на първите думи между два отделни свята, които отново щяха да бъдат едно.

A.N: Съжалявам за описателността в тази глава, просто искам да ви докосна маскимално до емоциите на героите. Все пак, надявам се да ви хареса! <3