The Run: Past demons / Бягството: Демони от миналото

Част 13

- Хоуп... - повтори, шепнейки Кайл, усещайки как най-голямата празнина в сърцето му бавно се запълваше само при звученето на името на дъщеря му. За първи път от много време, в очите на момчето заблестя един особен пламък - този на щастието. На безусловното, истинско щастие, което човек можеше да изпита само веднъж в живота си. Мълчанието, което бе настъпило след новината за името на Хоуп, сякаш като юнския повей отвя травмата от ужасните разкрития по-рано. Единственото, заради което Кайл се върна, заради което си струваше да срине всичко и всички... Носеше това нежно име от година и половина. Хоуп се превърна в смисъла на неговия живот. В този миг, Станли извади телефона си, преглеждайки двете съобщения от годеницата си и въздъхна:
- Сали ще остане тази вечер при Челси и Хоуп.
'Боже... Животът течеше! Животът следваше своя ритъм, независимо от обстоятелствата! Нямаше причина да не го прави... Нали?' мислеше си Кайл, докато допушваше поредната цигара. Той погледна към приятеля си и прошепна:
- Мога ли да я видя?
- Какво? - учуди се Кени, смръщвайки вежди. - Луд ли си? Ще докараш инфаркт на Челси!
- Не на живо! - извъртя очи къдрокосият, добре съзнавайки последиците от действията си. Продължи тъжно:
- На снимка. Искам да я видя.
- Аз имам... От преди месец е. Бяхме на рождения ден на майката на Челси - отвърна Стан, преглеждайки снимките си, когато стигна до тази, която търсеше. Челси бе прегърнала Хоуп нежно до себе си, усмихвайки се така сякаш държеше целия свят в ръцете си. Всъщност беше точно така! Тази усмивка не бе фалш, не беше просто поза за снимката, тя бе най-чистата изява на щастие. Майчината обич, не можеше да се сравни с нищо друго, с нито едно друго усещане...
- Това е тя... - прошепна Станли, гледайки помрачената усмивка на Кайл. В очите му се четеше скръб, но и радост, щастие, но и ужасяваща мъка... Мъка, която никой не биваше да изпитва така силно. Мъка, породена от невъзможността да бъдеш до единственото нещо, което осмисля напълно така или иначе безсмисления ти живот. В очите на рижавия се заформиха сълзи, които едва не потекоха по зачервените му, благодарение на алкохола, бузи. Той побърза да избърше капчиците, напиращи да се търкулнат и констатира... Болезнено:
- Пораснала е. Много.
- Така е... Сякаш със секунди. Трябваше да я видиш, когато за първи път разбра, че освен да пълзи може и да "похожда" от време на време - пошегува се Кени, усещайки колко ужасно звучеше подобна новина. Толкова парадоксално и абсурдно... Та той разказваше живота на собствената му дъщеря, която дори не подозираше, че баща й е жив. Цялата история с изчезването, смъртта и хаоса покрай Челси бе една подигравка на съдбата с всички. Особено с Кайл.
- Трябва да я видя... - прошепна момчето. От устата на Стан излезе дълбока въздишка, която само допринасяше за тежката ситуация, в която се намираха. Кенет поклати глава и заговори сериозно:
- Не прави глупости! Челси ще откачи, Кайл... Ами ако й стане нещо?!
- Кени, това дете е и мое! Искам да го видя! Нямам ли право!?
- Кайл... Имаш, но мисли рационално - ти си на практика мъртъв. Край. Животът ти вече е приключил. Майка ти и баща ти едва се съвзеха, а сега когато им сервираш и това... - заговори Станли, но беше прекъснат от Кайл. Кайл и алкохолът в кръвта му, борещ се за надмощие и морална справедливост:
- Искам да видя детето си и неговата майка. Какво не разбирате!?
- Добре, ще измислим нещо, но до тогава - умолявам те не прави глупости! - отвърна Стан, съзнавайки ясно факта, че бе победен. По-скоро се примири, защото всеки, водил словесен дуел с Кайл, рано или късно, се оказваше сломен. След тези думи по устните на "момчето фантом" затанцува плаха усмивка... Сякаш се боеше да се зарадва, защото вече добре разбираше цената на щастието. А тя никак не бе малка... Щастието беше лукс, който в момента Кайл не можеше да си позволи. Или поне не изцяло. А тази малка искра надежда, която Станли хвърли в съзнанието му, му даде нови сили, за да продължи да живее като мъртвец... Колкото и болезнено да беше.