The Run: Past demons / Бягството: Демони от миналото

Част 12

- Бях ужасен... За първи път в живота си, имах чувството, че съм тотално парализиран от страх. Само при мисълта, че ще наранят Челси и... - заговори Кайл, усещайки как очите му се пълнеха със сълзи, връщайки си спомена за това отвратително минало. Кенет и Станли от своя страна стояха абсолютно безмълвни. Тютюна, алкохола, вятъра... Нищо не бе в състояние да ги изкара от ужасяващия разказ на момчето, който по-скоро наподобяваше сценарий на екшън филм. Едно беше сигурно, в умовете и на двамата се зараждаха въпроси, които задължително трябваше да намерят своя отговор.

- Не можех да го причиня на семейството си. Първо убиха брат ми, а сега... Накараха ме да избирам между това всички да живеем, с лъжата, че аз съм вече мъртъв... Или всички те да платят с живота си, за да остана аз жив. Какво друго можех да направя!? Да ги убия ли? Нямах избор! - извика Кайл, усещайки как сълзите му вече се търкаляха по бузите. Той побърза да ги изтрие, отпивайки поредна глътка от бутилката с водка, която бе на път да се пресуши. Стан поклати глава, опитвайки се да се отърси от мислите си и попита несигурно:

- Как... Къде отиде? Къде живя? Къде живееш изобщо?!

- Как къде? В агенцията, разбира се! Първата седмица беше най-трудна... Трябваше постоянно да се крия, нямах телефон, нямах пари, нищо! Всички знаеха, че съм мъртъв... След тази първа седмица, хората на Браян спряха да ме следят. Очевидно си помислиха, че съм умрял някъде или съм избягал, не знам... Тогава веднага отидох в агенцията. Анджела едва не получи удар... - обясни Кайл, допушвайки цигарата си, бързо палейки друга.

- Чакай, чакай... Агенцията... Те са знаели!? - ядоса се Кени, хващайки Кайл за яката, който веднага го отскубна от себе си, отблъсквайки го настрани, когато Стан се намеси.

- Да, глупако знаеха! И нарочно не ви казваха, защото бяха наясно какво щеше да стане! Ако вие бяхте разбрали, че съм жив, нямаше да мога да се крия вече! Копелетата на Браян щяха да ви избият всичките! Не можех да изложа семейството си на риск!

- Нямаше ли друг начин, по дяволите!? Почти две години живяхме с мисълта, че си мъртъв, тъпако! - изсъска злобно Кени, хващайки се за главата, която пулсираше от болка. Комбинацията от алкохол, цигари и шок изобщо не му се отразяваха добре. Станли си пое дълбоко въздух и заговори, все така спокойно:

- Защо се върна сега? Защо звъня на Челси? Защо не потърси нас?

- Защото... Не можех. Не можех да си позволя да объркам живота ви още повече. Да ви причиня повече болка от тази, която и без това понесохте заради мен. Звънях на Челси, защото исках да чуя гласа й... Както и този на... На детето ми - прошепна Кайл. Последните няколко думи се забиха като стрели в сърцето на Стан, който бе достатъчно трезвен, за да осъзнае тяхната тежест, за разлика от Кенет. Тъмнокосият въздъхна дълбоко, опирайки гърба си на колата и се заслуша в Кайл:

- Имаш ли си представа колко е ужасно това да знаеш, че детето ти расте с мисълта, че ти не си част от живота му? Че ти си неговият баща, който всички смятат за мъртъв, кълнат се в погребението ти, а ти си все още там... Искайки да чуеш единствено и само гласа на...

- На Хоуп (бг. превод - Надежда). Казва се Хоуп - прошепна Кени, поглеждайки тъжно към Кайл, чиито очи грейнаха при изговарянето на името.