Part of the family..

Имало едно време

Айзък-  Имало едно време принцеса на име Амбърли, тя била най- красивото момиче на света, висока и стройна, с дълги руси коси, очите й сини като небето, а устните алени. За жалост зад всичката тази красота се криела черната й душа. Тя била много коравосърдечна и безчувствена.

Амбърли-  Как така? Не може. Аз съм добродушна.

Айзък-  Това е плод на моето въображение, името ти е просто съвпадение.

Амбърли-  Така значи? Продължавай тогава.

Айзък- И така до къде бях стигнал? А да, Амбърли била много коравосърдечна и...

Амбърли-  Ще спреш ли да го повтаряш?

Айзък-  А искаш ли да спра да разказвам и да си легнем без приказка? Всъщност още не ми се спи, така че можем да правим друго- отвърна и пъхна ръката си под блузата й.

Амбърли-  Продължавай да разказваш!- каза и дръпна ръката му.

Айзък-  Амбърли била много, много, много коравосърдечна мацка, която...

Амбърли-  Мацка? В приказките не се използват такива думи. Не спазваш правилата.

Айзък-  Всяко правило си има своето изключение. Ще спреш ли да ме прекъсваш?

Амбърли-  Добре, ще се опитам да преглътна измислиците ти. Продължавай!

Айзък- И така, както стана ясно, Амбърли била безчувствена и коравосърдечна, никога никого не е обичала и не позволявала да бъде обичана. Живеела съвсем сама в един огромен дворец. Една нощ имало буря, ненадейно някой почукал, не по- скоро потропал на вратите на двореца. Шумът от силният вятър, дъждът които се сипел, звукът от гръмотевиците, всичко това били като приспивна песен за красавицата. Събудила се от тропането на портите и ядосана слязла за да провери кой смее да я събужда. Щот отворила пред нея се появило момче. Той бил висок и макар целият да бил мокър от дъжда отново бил много красив. Той знаел каква всъщност е Амбърли, но се надявал, че има нещо човешко в нея. Убедил я да го пусне вътре за да се подсуши и поизмие от калта. Щом приключил станал още по- красив, бил неземен красавец. Амбърли се влюбила в него, но тъй като била безсърдечна, не знаела дали това е любов. Не искала наистина да го обича, затова решила да го изгони, но той не й позволил, притиснал я към стената и слял устните им. Първоначално Амбърли се дърпала, но щом й харесало се отдала и на целувка и на него. На сутринта, щом се събудила него го нямало. Почувствала се много зле, побесняла, но не чувствала предишния гняв, по- скоро изпитвала тъга от липсата му. Не го познавала, затова нямало как да го потърси. На теб май ти се доспа да отложим края за друг път?

Амбърли-  Не, продължи. Искам да чуя края на приказката! И все още не си ми казал как се казва момчето.

Айзък-  Скоро ще разбереш. Това, че Амбърли не знаела дори и името на момчето не й попречило да го потърси. Разпитвала къде ли не за него, като давала точно описанието му, но никой не го познавал. Отчаяла се и се върнала в двореца. Всяка вечер се молела, той отново да потропа на портите. Така минали дни, седмица, месец. Вече била изгубила надежда. Но една вечер, ето че той отново дошъл. Амбърли чула тропане на вратата и изтичала да отвори. Все още имала малка надежда, че може би е той. Щом отворила и зърнала лицето му се хвърлила в обятията му. Казала му колко го обича, и че не иска да си тръгва отново. Нямало значение дали е богат или беден, тя искала да бъде с него. Тогава той й признал, че всъщност е принц. И така Амбърли заживяла дълго и щастливо, заедно с неземния красавец Айзък.

Амбърли-  Честно ли трябваше точно Айзък да се казва? Нека бъде Чарълс, по- подхожда на име за принц.

Айзък-  За неземен красавец най- много подхожда името Айзък.

Амбърли-  Ти за неземен красавец ли се имаш?

Айзък-  А не съм ли?

Амбърли-  Дори и да си никога не бих го казала, защото прекалено ще се възгордеш.

Айзък-  Разказах ти приказка, не заслужавам ли поне една хубава дума от теб?

Амбърли-  Едно благодаря няма ли да ти е достатъчно?

Айзък-  Е постарай се повече.

Амбърли-  Благодаря ти за прекрасната приказка, неземен красавецо.

Айзък-  Няма проблем, но ще трябва да ми върнеш услугата.

Амбърли-  И как по- точно?

Айзък-  С времето ще разбереш...