Първа любов

Глава 7

ГТМина

Мина месец. Месец в който се чувствах като парцал. Липсва ми смеха ѝ. Липсва ми тъпите ѝ вицове. Липсва ми самата тя. Тя ме правеше весела в тъжните дни. Тя е моето всичко...

Седях в болницата вече не знам кой ден. Онзи ден. Когато момчетата намериха Поли тя е била простреляна. Линейката се е забавила, а тя е изгубила много кръв. Докторите казват, че е в кома и сега всичко зависи от нея дали ще се оживее или не. Но тук нещо ми намирисва. Не мисля, че можеш да си в кома заради загуба на кръв. Но както и да е за мен е важно тя да е добре.

Седях си аз на обичайното място. Бях в стаята на Поли. Наблюдавах я как спи. Разказват ѝ наши спомени, а нощем след като се прибера плачех. Плачех, че не съм я видяла как страда. Плачех не уморно и дори Дани не можеше да ме успокой. Ако се чудите къде бяха всички останали те не бяха тук защото не искат, а защото издирват онзи който я простреля. Зак не мигваше и за секунда. Самата мисъл, че онзи задник е на свобода го изнервят до краен предел.

Изведнъж някой влезе в стаята. Не можах да видя лицето му. Беше с бандана на лицето. Виждаха се само очите му. Бях се за гледала в него, но той проговори

???:-Това ли е Поли?
Аз:-Кой си ти?
???:-Попитах те нещо? Това ли е тя?! -виждах или по-скоро разбирах от гласа му, че започва да се измервя.
Аз:-Аз също те попитах нещо!
???:-Познаваме се с нея! Запознахме се в България.
Аз:-Защо си тук?
???:-Човек не виждаш ли, че е в кома? Питаш ме някакви пълни простотии в момента!
Аз:-Я млъквам! Никой няма това право да ми говори така!
???:-Запопваш да ме изнервяш слънце!
Аз:-Тогава излез.
???:-Имам работа за вършене.
Аз:-И каква е тя? И защо ти е Поли ?
???:-Това не те засяга по никакъв начин! -вече бях ядосана. Изправих се и с бани крачка се доближават до него. Говорих ми бавно и отчетливо :
Аз:-Щом тази работа засяга най-добрата ми приятелка значи засяга, не само мен, но и останалите ѝ приятели. Сега исплюй камъчето и говори преди някой да е пострадал. И от сега казвам, ще този някой няма да съм аз! -вече бяхме близо един до друг. Деляха ни няколко сантиметра разтояние.

Точно тогава някой отвори вратата. Погледнах човек който беше на нея. Там седеше Даниел. Взимаш се в нас, а в очите му се четяха толкова много емоции, но най-ясно се виждаме разочарованието и предателството. Той се обърна на 180 градуса и тръгна по белия коридор на болничното крило. Погледнах със злоба момчето срещу мен което. Той -явно се наслаждаваше на видяното. Намира ми и мазно ми се усмихна.