Humble devil

Глава 13

- Не може! - заяви твърдо майката на Джемин.

- Моля те! - изхленчи той, все още държейки кучето на ръце. От десет минути се мъчеше да я убеди да го задържат, поне докато то се оправи, но тя беше непреклонна.

- Казах, че не може. Просто го пусни на улицата и то ще си продължи по пътя.

- Мамо, не мога! Има всякакви изроди навън, а точно такова беззащитно животно ще им е чудесна плячка. Как очакваш просто да го оставя?!

Марк стоеше за него без да казва нищо. Нямаше право да се меси в това, но се възхищаваше на упоритостта му.

Жената, носеща един леген с мокри дрехи, въздъхна изморено.

- Няма да се откажеш, нали? 

- Няма.

Тя задържа очите му за няколко секунди.

- Но само, докато се възстанови - каза твърдо и ги заобиколи, тръгвайки към задния двор да постре прането.

Джемин се обърна към приятеля си и се ухили победоносно.

Къщичката им не бе особено голяма, беше на два етажа, но сякаш твърде ниска. Въпреки това винаги, когато Марк идваше тук, се чувстваше ужасно уютно. Имаше нещо особено в подредбата на мебелите, което предизвикваше приятно усещане.

- Май си много доволен - усмихна се Марк.

- Така е. Ела да го заведем в гаража. Едва ли мама ще иска да стои тук.

- Имаш право.

Марк вървеше пред него, за да му отваря вратите, а тъмнокосият продължаваше да говори мили думи на кучето. Животното сякаш се бе успокоило, дишането му не бе толкова тежко.

Гаражът беше малък и го използваха не толкова за колата на баща му, колкото за склад на непотребни вещи. Имаше всякакви неща, счупени столове, олющени покривки, стари вази, които вече не трябваха никому. Общо взето беше пълно с боклуци.

- Ще светнеш ли? - попита Нана и машинално се насочи към средата на помещението.

- Разбира се.

Лампата не постигна кой знае каква разлика, но пак беше по-добре от мрака. Джемин постави кучето внимателно върху дървената маса, чийто един крак липсваше и едното ъгълче беше счупено.

- Ще се оправиш, приятелче - каза му той и го помилва по главата решително.

- Какво мислиш да правиш? - Марк го погледна.