Humble devil

Глава 7

13 януари, 2020г. 

Марк

Помниш ли какво ми каза, Джемин?

Каза ми, че винаги ще си до мен. Каза ми, че никога няма да ме оставиш.
Каза ми, че никога няма да си тръгнеш.

Ти си долен лъжец, знаеш ли?

Направи точно това.

Тръгна си.

Остави ме.

Няма те.

Защо постъпи така?

Защо ме остави съвсем сам да се давя в собственото си накъсано дишане, защо ме принуди да намразя света още повече?

Няма те, Джемин. Още не мога да свикна с тази мисъл. Опитвам се да си представя, че си някъде навън, с някого. Дори да не си с мен, ще знам, че си някъде там. Ще усещам дишането ти, присъствието ти.

Сега го няма, Джемин.

Чезне във въздуха, разтваря се, отлита и ме разбива отново и отново.

Самотата ме побърква.

Но от друга страна ми е добре. Заслужавам да страдам сам. Заслужавам го заради това, което ти причиних.

Ти плака заради мен, Джемин. Не мога да си го простя. Не мога да си простя, че съм те наранил.

Стоя и гледам през прозореца на тази дупка. Мисля си, че ако те чакам, ще се върнеш. Вече не идваш дори в сънищата ми, какво става?

Тялото почва да ме боли. Липсваш му, Джемин. Тялото ми познава допира ти, реагира на него, а сега е самотно и празно, няма никого вътре.

Къде си? Какво правиш? С кого си?

Мисълта за теб ме къса на стотици дребни и болезнени парчета. Иска ми се да имам нещо твое тук, иска ми се да беше оставил нещо, някаква следа от себе си. Нещо, което да погледна, което да ме успокоява, че не съм чак толкова лош.

Искам да имам поне една твоя дреха, да я допра до лицето си и да вдъхна аромата ти. Дори да е за последен път.

Като същински психопат.

Рина лежи до дивана и ме гледа с влажните си очи. Усещам болката й, тя усеща моята. Тя ли е нещото, което ми остави, Нана? Ще мога ли да се грижа за нея? Мислиш ли, че съм способен?

Понякога те мразя. Мразя те заради това, че ме остави, заради това, че ме разби и ме накара да изгубя разсъдъка си. Ти си виновен за това. Ти и само ти.

Друг път носталгията ме дърпа на някъде. Потъвам в спомените си, които не ми носят нищо друго освен още и още сълзи.

Теб те няма, но спомените с теб продължават да ме нараняват.

Искам да те мразя, Джемин. Искам да те мразя за това, че ме пренебрегна, за това, че ме остави. Аз съм нищо без теб. Без усмивката ти. Не го ли разбра? Не го ли доказах достатъчно?

Седнах до Рина, която само надигна глава при действието ми. След това я постави в скута ми, щом опрях гърба си на дивана, ръката ми докосна влажната й козина. Толкова е мека, също като теб. Всичко ми напомня за теб.

Бих сложил край на всичко, но това няма да стигне. Не е наказанието, от което се нуждая. Трябва да страдам колкото е възможно по-дълго. Ще издържа, Джемин. Ще понеса наказанието на живот без теб. Ще се опитам.

Знам обаче, че ще дойде момент, в който ще стане непосилно за мен. Знам, че ще дойде ден, в който ще се откажа, понеже ме боли твърде много.

Прегърнал съм здраво самотата, тя мен също. Утешаваме се един друг.

Но знаеш ли какво, Джемин?

Рина е тук. Тя ще ми даде някакъв смисъл. Виждам теб в очите на това животно, което сега скимти жално в скута ми, което се тика в мен и търси топлина и някакъв уют.

Липсата ти ме убива, но предполагам, че точно това искаше.

Постигна желаното, Нана.

Но и аз постигнах нещо.

Вече не чувствам нищо.

Нищичко.

Празен съм.

••••••••

🌙🌙🌙🌙🌙🌙🌙