Петнайсти септември, най омразният ми ден. Всъщност кой изобщо го обичаше? Мисълта, че трябва да се върнеш в училище и да стоиш всеки час мирно на едно място като затворник ме караше да мразя това място все повече и повече.
И тази година нещата щяха да си бъдат по същия начин. Аз щях да съм аутсайдера, който всички избягват и странят. Но не си водете грешен извод за мен. Не съм от зубърчетата, любимците на учителите или някой дружелюбен идиот.
По скоро бих описал себе си като човек който постоянно се забърква в какви ли не глупости, взима наркотици и не понася живота си.
Всичко това с наркотиците започна когато майка ми , ни напусна когато бях десети клас. В началото се правех, че не ми пука, че ми е все едно и това,че я няма не променя нищо в живота ми, но жестоко се лъжех. Точно заради това веднъж реших да пробвам, но бързо се пристрастих, а и не смятам, че направих грешка с това. Мисля че наркотиците са единственото нещо което може да ме спаси от всичко това и накара да забравя проблемите си.
Баща ми... Ами всъщност той беше причината майка ми да ни напусне. Ако трябваше да го опиша с една дума бих казал чудовище. За него все аз съм виновен какъвто и проблем да има заради което много често съм и пребиван от него. Но за щастие баща ми в повечето случаи или е на работа или се напива в някой бар и не се засичаме толкова често.
Та нека се и представя. Казвам се Ким Таехюнг, на 17 години съм, дванайсти клас
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Но стига съм ви отекчавал, нека преминем и към самата история....
Влязох в стаята си и затворих вратата. Имах някакъв остатък от така любимото ми бяло прахче и по точно дозата щастие.Бързо седнах на леглото и издърпах ,леко към мен, нощното шкафче. Извадих си телефона и изсипах прахчето върху дисплея. Взех някаква карта, която намерих и направих няколко лентички. Изкарах от джоба си една банкнота и я навих на рулце. Наведох се към телефона, пъхнах малка част от навитата банкнота в едната си ноздра и запуших другата. Добрилих се още повече до прахчето и просто вдишах. Направих същото и с другата си ноздра. След по малко от две минути магистралките ги нямаше. Чувствах се толкова прекрасно. Всички мисли в главата ми изчезнаха и се появи едно спокойствие.
