Петнайсти септември, най омразният ми ден. Всъщност кой изобщо го обичаше? Мисълта, че трябва да се върнеш в училище и да стоиш всеки час мирно на едно място като затворник ме караше да мразя това място все повече и повече.
И тази година нещата щяха да си бъдат по същия начин. Аз щях да съм аутсайдера, който всички избягват и странят. Но не си водете грешен извод за мен. Не съм от зубърчетата, любимците на учителите или някой дружелюбен идиот.
По скоро бих описал себе си като човек който постоянно се забърква в какви ли не глупости, взима наркотици и не понася живота си.
Всичко това с наркотиците започна когато майка ми , ни напусна когато бях десети клас. В началото се правех, че не ми пука, че ми е все едно и това,че я няма не променя нищо в живота ми, но жестоко се лъжех. Точно заради това веднъж реших да пробвам, но бързо се пристрастих, а и не смятам, че направих грешка с това. Мисля че наркотиците са единственото нещо което може да ме спаси от всичко това и накара да забравя проблемите си.
Баща ми... Ами всъщност той беше причината майка ми да ни напусне. Ако трябваше да го опиша с една дума бих казал чудовище. За него все аз съм виновен какъвто и проблем да има заради което много често съм и пребиван от него. Но за щастие баща ми в повечето случаи или е на работа или се напива в някой бар и не се засичаме толкова често.
Та нека се и представя. Казвам се Ким Таехюнг, на 17 години съм, дванайсти клас
Ups! Gambar ini tidak mengikuti Pedoman Konten kami. Untuk melanjutkan publikasi, hapuslah gambar ini atau unggah gambar lain.
Но стига съм ви отекчавал, нека преминем и към самата история....
Влязох в стаята си и затворих вратата. Имах някакъв остатък от така любимото ми бяло прахче и по точно дозата щастие.Бързо седнах на леглото и издърпах ,леко към мен, нощното шкафче. Извадих си телефона и изсипах прахчето върху дисплея. Взех някаква карта, която намерих и направих няколко лентички. Изкарах от джоба си една банкнота и я навих на рулце. Наведох се към телефона, пъхнах малка част от навитата банкнота в едната си ноздра и запуших другата. Добрилих се още повече до прахчето и просто вдишах. Направих същото и с другата си ноздра. След по малко от две минути магистралките ги нямаше. Чувствах се толкова прекрасно. Всички мисли в главата ми изчезнаха и се появи едно спокойствие.
