Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
Джънгкук
-Концерта беше изтошителен- измрънква Техюнг, сядайки до мен в самолета.- Защо трябваше да си тръгваме толкова рано?
-Исках да се разходя днес- допълва Джимин.
-Умирам от глад!- провиква се Джин-хьонг и започна настойчиво да маха на сюардесата- ръсоляво момиче, не много по- голямо от мен самия.
Юнги- хьонг вече е със слушалките си и се опитва да спи. Може би трябва да последвам примера му. Тялото ме боли. Не можах да мигна цяла нощ, а сега съм приклещен между Техюнг и Джимин, които продължават мрънкат от двете ми страни.
Сюардесата, която повика Джин, сервира храна на всички и веднага след като привършвам порцията си, се отпускам на седалката и затварям очи. Разстоянието между Лос Анджелис и Ню Йорк не е много голямо, когато го прекосяваш със самолет, но се надявам поне сега да успея да си почина. Два- три часа няма да са ми от голяма поуза, но пак е нещо. Слагам слушалки в ушите си и преравям плейлистовете си, за да избера подходящ. След като се спирам на един, оставям телефона си настрана и се завивам през глава- достатъчно кръсноречив сигнал, гласящ: "Оставете ме на мира"!
• • •
Щом отварям очи, около мен цари хаос. Пристигнали сме и е време да ни откарат до хотела. Събирам вещите си машинално, стараейки се да игнорирам настаналата шумотевица. Дори не ми се налага да мисля. Правил съм го безброй пъти.
Охранителите ни помагат да слезем от самолета и ни съпровождат до автобусчето, което трябва да ни откара до летището. Скривам лицето си с маска и дърпам шапката надолу, така че да покрива очите ми. Едната слушака все още е в ухото ми, а другата прибирам в кутийката.
Проверките минават бързо и скоро се озоваваме сред пищящата тълпа от фенове. Хоби е от дясната ми страна и ме побутва да вървя. Обръщам се няколко пъти, за да се уверя, че останалите ни следват и отново поглеждам напред.
