Different Town

Глава 25

Гледна точка на Дилън:

Позвъних на вратата. Ник ми отвори, като приятелски ме прегърна. Алекс и Тайлър се здрависаха.

- Къде е Сара? - попитах директно, знаейки, че има нещо гнило.

Посрещналите ни току що, се спогледаха, усещах, че думите им нямаше да ми харесат.

- Защо я търсиш? - осмели се да попита Александър.

Стиснах юмрук. Не ми харесваше това поведение и избягване на темата, тези хора ми се водеха приятели. Разчитах на подкрепата им, а те започваха да се изпречват на пътя ми. Пътят към спокойния ми живот с Бела. С бебето... Нима беше толкова трудно да ми съдействат?

- Виж какво... Бързам. Търся я, защото знам, че разполага с важна информация, която може да спаси много хора. Просто ми кажи къде е. - гласът ми не трепна дори за миг.

Започнах да пукам пръстите си, момчето може и да ми беше близък, но живота на детето ми бе заложен на карта.

-Значи отново си онзи Дилън, когото познавам от преди. - самодоволната му усмивка ме изкарваше извън нерви.

- Стига си овъртал, просто ми кажи къде е Сара! - повиших тон, ставаше все по-трудно да сдържам яда си.

Тайлър дойде до мен, знаех, че ще се намеси.

- Дил, успокой се, не мисля, че това е необходимо. - говореше ми, но думите му губеха смисъл.

- Необходимо е. - отвърнах просто.

Александър се засмя.

- Виж, Дилън, дължа ти много, но в момента разбирам, защо Сара си тръгна. На нейно място и аз не бих рискувал да съм покрай теб. - тези думи преляха чашата.

Никога не съм се славел с търпението си, но откакто Бела стана част от живота ми, беше по-лесно да се контролирам. Напоследък, обаче, прекалено често тестваха търпението ми и всичката натрупана ярост трябваше да се излее все някога. Помня само лицето на Алекс, гърчещ се в опит да си поеме глътка въздух, пръстите ми, обвити около врата му, стискащи с всичка сила. Тайлър и Ник наблюдаваха отстрани, знаеха, че е по-добре да не се месят.

- Ще те попитам още само веднъж. - изкрещях му. - Къде е САРА? - разхлабих хватката, за да мога да получа дългоочаквания отговор.

- Замина... - едва говореше, този път прекалих. - За... Берлин.

Пуснах го и прокарах ръце през косата си. Какво се случи току що? Защо си позволих да загубя контрол? Защо си позволих, да прекрача всички граници на разумното.